Вяра и традицииЛИЦА

Смирена тишина

Очерк за Петър Тодоров - ветеранът, който застави Тодор Живков да разреши достъпа на поклонници до Кръстова гора

Бел. ред.: Великден е денят, на който трябва да засвидетелстваме своята почит и признателност към хората, които през целия си живот са били стожери на вярата и доброто. Един от тях е Петър Иванов, или бай Петър от павилиончето до кино „Дружба“, както го познаваха смолянчани. Той доскоро (до 2015 г.) беше сред нас, доживя до 99-годишна възраст. Но бе толкова тих и скромен, колкото и ревностен в делата си. И затова няма да намерите стотици страници за него, почетни отличия, паметни плочи. Но неговият живот е пример за истински християнин.

Ако трябва някому да се поклоните, направете го веднага. Утре, вдруги ден може да е късно. Аз ще се поклоня на Петър Иванов Тодоров, който кара деветдесет и осмата си година.. Как се доживява до тази патриаршеска възраст? С рани – и отляво, и отдясно. (Очеркът е публикуван във вестник „Отзвук“ през 2014 г.)

В къщата им в село Манастир цареше сгода и разбирателство. Семейството – патриархално, голямо. Децата – седем, четири дъщери и трима синове. Нали трябва да има кой да помага на стопанството, земята е около четирийсет декара и стадо овце. Изпъна се Петър, брадата му набоде – тя, казармата, това и чакаше, да го прибере и от него да направи истински мъж, да наякне, да го научи да стреля, а това, последното, скоро щеше да се наложи да упражнява. Изкарал школата във Велико Търново, Петър Тодоров замина като фелдфебел на бойна рота и на обоз, за да участва в Отечествената война. Най-напред пристигнаха в с. Гюешево, а оттам – на връх Вакъф (Султан тепе). Командирът Колев събра офицерите и подофицерите.
– Господа офицери и подофицери, намираме се в сложна обстановка. Обградени сме от хитлеристки части. Има ли желаещи да се включат в разузнаването на врага?
Настъпи мълчание, в което се очакваше да прозвучи глас. Никой не се обади. Тогава командирът рече:
– Фелдфебел Петър Тодоров е завършил Великотърновската школа и разчита топографските карти. За десетина минути да се образува взвод минотърсачи!

Заповедта е закон – ни напред, ни назад. Командирът Колев показа на родопчанина къде има бунар на картата. И там да се установят. Така и стана. Снегът е две педи. Войниците свалиха лопатите и ровейки, намериха бунара. Съобщиха на началството, а то им заповяда да се придвижат още двеста метра, за да се разузнае на какво разстояние е противникът. Така попаднаха на минно поле, от което нямаше изход. Избухнаха мини – камъни и дървета хвърчаха, войнишки тела се разкъсаха, падаха бойци – едни безмълвни, други в стенания, окървавени, безпомощни…На разсъмване санитари прибраха ранените, а убитите положиха в общ гроб. И Петър Тодоров бе засегнат – изгуби лявото си око, метални парчета поразиха и главата, и лявата му ръка, и левия крак… Все отляво, добре, че не удариха сърцето. Късмет ли, божа работа ли бе?…Пренесоха го в болницата в Гюешево, ала вражеските самолети я бомбардираха. И тъй като нямаше място в болниците в Пловдив и София, го транспортираха чак в плевенската дивизионна болница – две години и два месеца лежа там. И една вечер, както си заспа, му се яви сън и тайнствен глас му нашепна: „Близо до родното ти село, през баира, е Кръстова гора, която трябва да се възкреси. И параклисите край Смолян са поругани – всеки храм е станал за срам. Аз ще ти въздавам сила, а ти ще намираш упование в мен…” Петър се събуди, надигна се от леглото, като да търсеше шепота, но той се беше загубил…

Върна се в Смолянския полк. Петър Тодоров, не искаха да го пускат, но все пак се уволни. И веднага замина за Кръстова гора, където нямаше нищо – едно голо място с разрушен храм, чиито руини почти не личаха. В това, че остана жив, но не здрав, той видя намеса на Провидението. Родителите му бяха набожни и се молеха в местната черква, която носеше името на неговия светия Петър. Изпитанието не извикваше отчаяние, а борба – тиха, но упорита. Трябваше да превъзмогва загубата на войниците, смъртта, която бе на стъпка. Случайността ли беше неговият спасител или спасителят остана неизвестен? Нямаше нищо случайно и затова той се обрече на Христовото учение – да спасява объркалите пътя, да посвещава непосветените, да вдъхва надежда и вяра, които имаше обилно, да гаси омразата, за да не се разпространява, да събужда любовта и да поддържа нейната будност… И смирен в святото обречение, Петър Тодоров намираше себе си, както намираше дума към другите.

Мирното време вече налагаше друг живот. Във вестниците пишеше, че военноинвалидите имат право да развиват дребна търговия в будки и павилиони. Общината го почете – отреди му парцел безвъзмездно, а той взе кредит и си вдигна къща. Възпитан в християнско семейство, Петър Тодоров не се примиряваше с това, че забраняват на хората свободно да изповядват православната си вяра. И започна да пише писма – до Тодор Живков, Дирекцията по вероизповеданията и Пловдивската митрополия. Писмата му – „глас в пустиня”. Но не униваше, не се отказваше – три години безпокоеше най-личния човек в партията, държавата и двете институции.

Веднъж, както си продаваше стоката, пред будката спря непознат мъж, който се легитимира – шефът на Дирекцията по вероизповеданията Шарков. Тодор Живков го изпратил да проучи що за човек е смолянчанинът. „Носеше преписка – споделя военноинвалидът. – Предайте на Тодор Живков, че аз съм един обикновен гражданин, изгубил здравето си за България.” Отиде си пратеникът от София и след три дена фронтовакът получи покана да отиде при Тодор Живков. Спря родопчанинът пред главния вход на огромната каменна сграда в столицата и двама униформени го попитаха:
– Ти ли си от Смолян?
– Аз!
– А познаваш ли ни?
– Та вие бяхте мои войници, как ще ви забравя?
– Дошъл си на най-лошото място! – казаха те, поглеждайки го съжалително. Мислеха, че се е провинил и затова го привикват тук.
– Аз не се страхувам. Бил съм фронтовак…
Придружиха го до кабинета на Тодор Живков, който го посрещна добродушно, покани го да седне и му донесоха кафе.
– Първо ще изпиеш кафето и тогава ще говорим – рече Живков.
– Другарю Живков – обърнаха се униформените, – ние бяхме войници при подпоручик Тодоров, който се отнасяше като баща с нас.
– Разказвай сега, аз те слушам – започна Живков.
– Вие сте председател и първи секретар, а сте забранили религията?
– Добре, че те повиках. Аз не съм забранил религията. Някои ръководители се престарават на местна почва.
– Какво друго?
– До Кръстова гора имате резиденция и не давате пиле да прехфръкне, камо ли човек да мине. А там е свято, божие място…
– Нямам резиденция там. Когато се уморя, отивам в Родопите да подишам чист въздух, да се поразходя и толкоз…
– А в Смолян забраняват на хората да посещават църквите, да се честват големите християнски празници Коледа и Великден. И не само тях. И дори на погребения ги е страх…
– Откъде пречат?
– Вие знаете откъде.
Тодор Живков се обади по телефона на негови подчинени, като им нареди Кръстова гора и църквите в Смолянско да са достъпни за всички хора. Даде на родопчанина и номер на телефон, на който да звънне, ако има нужда.
– Радвам се, че беше при мене! – рече накрая Тодор Живков, като поръча на двамата униформени да го изпратят до автогарата, да му купят билет и да го изпратят по живо, по здраво. Тодор Живков вдъхваше доверие, но едно пъргаво съмнение не даваше дрямка на християнина в автобуса: „Дали не искаше да види гърба ми и да забрави за какво съм бил път до жълтите павета?”

Един ден Петър Тодоров и отец Васил Аринински отпътуваха за Кръстова гора – козя пътека я свързваше със съседното Борово. Двамата трасираха пътя от селото до Кръстова гора, където предстоеше да се издигне църквата ”Света Троица” и база за пренощуване на миряни. Директорът на Горското стопанство в Тополово им разреши да трасират – само отрязаните дървета да се оставят. И шефът на минното предприятие за строителство в Мадан Таньо Стайковски се отзова – изпрати камиони, за да се чакълира на първо време черният път.

В далечното минало Кръстова гора е била стопански манастир с монаси, които отглеждали стада овце. Когато турските завоеватели нахлули, изколили монасите и всичко построено изравнили със земята. Но преди това монасите успели да спасят и скрият в земята скъпоценната икона с отломка от Кръста господен. В по-близко време, когато цар Борис ІІІ бил на власт, се разболяла сестра му княгиня Евдокия – пренощувала тя на Кръстова гора и оздравяла. Царят дарил 66-килограмов кръст, но къде да се постави? Православен християнин носел два гълъба. Брат Йордан Стойчев, проповедник и един от най-ревностните възродители на манастира, казал да пуснат птиците – където отидат, там… Единият гълъб кацнал на източното възвишение, на което издигнали кръста, другият отлетял на запад, където открили аязмо. А животът на брат Йордан е една драма с трагичен край – целия си живот той положил пред олтара на вярата! Не му простили верността – арестували го във влака, откарали го в неизвестна посока, на пусто и забравено място, заставили го да си изкопае дълбок гроб, за да го зарият до шията и мъчително и бавно да угасне в земята.

Петър Тодоров отдаде дванадесет години на Кръстова гора. Всеки месец отделяше от военноинвалидната си пенсия в продължение на шестдесет години не само за Кръстова гора, но и за параклисите край Смолян. Белият параклис „Свети дух” на Смолянските езера беше превърнат в обор за коне, параклисът „Свети Георги” по стария път за Левочево – в склад за цимент…Влизаше в конфликт с общинската власт, която искаше да наложи безбожието, невярата… Но нищо не го спираше. Заедно с дюлгерина Григор Барбудов и бояджията Христо Гривнев подграждаха стени, измазваха, варосваха, потягаха врати и прозорци…И не бяха сами в богоугодното дело – с дървен материал им помагаха Атанас Ташев, който тогава бе директор на Горскостопанския комбинат, и Никола Колибов, шеф на Енергото. И други хора се отзоваваха, но анонимно, скрито, без да се показват в цял ръст – та нали работеха на държавна работа и не биваше да лишават семействата си от насъщния хляб? Скрито кръщаваха децата си, потайно палеха свещи и безмълвно се молеха за здравето на живите и за упокой душите на мъртвите. Пътувайки за Пловдив или връщайки се от големия град, миряните се отбиваха в Бачковския манастир, където потъваха в множеството, но се оглеждаха и когато се уверяваха, че няма издайник, се кръстеха спокойно и вглъбено.

Много гняв се надигаше у Петър Тодоров, когато идваха чиновници и го спираха да ремонтира божите храмове, заплашвайки го с милиция. „Чували ли сте приказката – царят разрешава, чиновникът се престарава!” – казваше им той. Намерили са гарги да плашат. И все пак той се опитваше да ги убеждава: ”Нито лъжа, нито крада, нито убивам!” Но чиновниците бяха непреклонни, а може би и не бяха прочели десетте божи заповеди. „Така ни е наредено.”, се оправдаваха. Петър Тодоров ги гледаше и им кроеше шапката: ”За какво са им главите – само да ги навеждат, защото знаят, че послушна глава не знае злина?”

Петър Тодоров изпадаше в почуда – как стана така, че му крадяха от свободата, за която той се бореше и воюваше, за която проливаше кръв, за която до сетния си час ще носи дълбоките си, изгарящи и неизлечими рани!? „Но за вярата – казваше той, – няма да има отбрана, а атака, тялото ми ще се сломи, но духа ми няма кой да победи – тленното се забравя, нетленното остава!”

Лесно ще разпознаете Петър Тодоров, дори никога да не сте го срещали. Как ли? По делата, както пише в Библията. Както разпознавате светлината и мрака, истината и лъжата, честта и безчестието, праведника и грешника… А ако потърсите тоя истински християнин и ви кажат, че го няма и е заминал нанякъде, не съжалявайте – край бели манастири и параклиси, край църкви, от които се разнася камбанен звън, ще провиждате лицето му в утринния зрак или в предвечерната и смирена тишина…

Advertisement

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close