Четейки новата книга на Васил Венински „Мъжко време“, си спомних последния ред от стихотворението на неповторимия и позабравен български поет Иван Динков. И затова го изведох за заглавие на бележките ми по повод поредната книга на автора.
Много от разказите на Венински са посветени на участниците във войните за свобода и независимост на свещеното ни Отечество. Това са обикновени хора, оставили деца, жена, майка и баща, оставили ралото и нивата, и поели по неизвестния път на войната, от която много павелци не се завърнаха живи. Те не мечтаеха за слава и почит, а да се върнат живи в родния край под Юзеница, да се отдадат на мирен труд и да се радват на семействата си, да прегърнат след изнурителния делник чедата си и да им разказват за воеводи и хайдути, да възкресяват спомени на дядовци и баби, на прародители, чиито образи са поизбледнели от неизбежното време, но без да избледнеят делата им, които надживяват превратности и обществени суматохи.
Истинско изпитание за народа ни, в това число и на павелчани, са двете балкански и Първата световна война, в които те проявяват себе си като характери, като личности и планинци.
И затова храбростта е тяхното естествено състояние, а саможертвата – свещен обет пред олтара на Свободата. Павелчани, закърмени с родолюбивата кърма на своите предци в борбата с османското иго, са непреклонни защитници на най-ценните човешки качества – достойнство, чест, патриотизъм. Родопчани са в окопите, там, където свистят куршуми, където смъртта е на един дъх разстояние, а животът – уязвим като стрък трева. А сред тях като в легенда от стари времена, на бял кон лети предводителят на 21-и Средногорски пехотен полк, освободителят на част от Родопската планина полковник Владимир Серафимов. Командирът, който не отстъпва от върнатата, извоювана с пролята кръв, родна земя, който не изпълнява заповедта на по-висшето началство, но затова пък изпълнява повелята на сърцето си. И почти не е за вярване, че това малко, но будно село, е дало във войните 97 свидни жертви. И затова признателните потомци издигнаха неръкотворен паметник в центъра на Павелско – да се знаят имената на загиналите, и че никога не е късно да се поклоним и да положим цветя в тяхна памет.
Разказите, които Васил Венински представя на читателя, са вълнуващи, защото са истински. Героите са конкретни, със своя биография и съдба. И поставени в грохота на размирното време, съдбата на Родината е тяхна първа мисъл, с която тръгват и изминават пътя на борбата. Едни остават завинаги по бойните полета, други се връщат с тежки травми до края на житието си. Но дълбоко осъзнали, че са изпълнили своя отечествен дълг. Във войните те не са само редници с войнишка униформа, а хора със свое лице, със свои тежнения и болки.
Новите творби на Васил Венински вълнуват не само затова, че са автентични, неизмислени, а затова, че той съпреживява, че се приближава до участта на героите си, до техните вълнения и стремления и най-вече до дълга, на който са посветени. И затова е толкова симпатичен малкият Генчо, доброволецът, който бързо се превръща в мъж, след като участва в боеве („Изповед”). Както се знае от историята, част от Родопите се освобождава през 1912 година. Добродетелен и човешки е жестът, който Атанас Талев прави на турски патрул, нуждаещ се от помощ, на самата граница между турско и българско през 1909 година. Въпреки че те са врагове, българският войник проявява хуманизъм и човеколюбие, които са друга територия, може би най-висшата (”На границата”). Драматичен е разказът „Часовникът” за двамата братя, които се сражават за Родината. И Георги трябва да погребе Васил на чужда земя, а той всъщност заравя откъснатата му ръка с часовника, подарен от баща му… И на дървото, което е над гроба (ако може да се нарече гроб!), написва с трепереща ръка името му „Васил Илиев Панайотов 1892-1918.” Има някакъв фатализъм в смъртта му, която настъпва тринадесет дена преди края на Европейската война. Много топлота и привързаност изпитва писателят към евреина Бохор Финци от 21-и пехотен полк, който е на позиция северно от Сиври тепе чак до Сароския залив. Зимата на фронта през 1913 година е жестока, неотстъпчивият студ е заковал термометъра на -20 градуса. И огньове не могат да се палят, за да не се издадат на турците. Крехкото тяло на евреина не издържа и умира. На 41 години, единствен син, оставил четири деца, жена и възрастни родители. С всичките си разкази за войната Васил Венински категорично и безусловно отрича войната, тази кървава вакханалия, която носи нещастия, черни забрадки, сирачество и вдовишки сълзи.
В новата си книга Васил Венински не се ограничава с войнишки разкази, а разширява своя диапазон със сюжети, които разработва с проникновение и дълбочина. Тук ще се спра накратко на два – „Мъжка дума” и „Галеници”. Известна е легендата, че за да стане един мост здрав, неразрушим, трябва да се вгради невестина сянка. Но невястата след време умира. Венински развива нетрадиционно този сюжет, в който се възнаграждава мъжката дума, отстоявана докрай („Мъжка дума”). Романтична е любовта между Босилка и Иван. И естествено идва и денят, в който от прозореца на къщата си Босилка му дава цвете за обич. Какво по-красиво и по-възвишено от това двама да се обичат? Да, но в най-съкровения миг се случва нещо прозаично, битово, което не накърнява взаимната обич. Само дето Иван е с ново фамилно име, произлязло от случката. („Галеници”)
Поредната книга на родопския писател Васил Венински ни убеждава в дарованието му да разказва за събития и хора, живели в по-далечно или в по-близко време, за силни и колоритни личности, предани на Отечеството, загинали на чужда или родна земя в името на свободата. И затова оставаме в очакване на нови творби, пожелавайки му да покорява нови духовни пространства, с които да облагородява и млади, и стари в тяхното съзидателно битие.
