ЛИЦА

Видело

В началото бе електричеството – след него идат радиото, телевизията, интернетът…Че и най-скучният, но необходим бит – котлон, пералня, ютия и какво ли не още. Старите родопчани ще нарекат електричеството – видело! Казват, че на юг от Рожен новото се появява по-късно. Не зная дали е така, но родопчанинът не чака откритието да му се поднесе на готово, не вика неволята, а се втурва да облекчи своя ден и деня на планинците.

Много време Петър Шукеров помагаше на баща си на воденицата и тепавицата. И си рече – щом водата завърта воденичните камъни и мели зърното, защо да не произвежда и електрически ток? Та нали се използва енергията на водата, нейният силен пад от варада? Без да се колебае, Петър направи бент, или както му казват още бараж, за да завири водата на Бяла река. След това изкопа вада и водата се спусна по улея, за да стигне варада, откъдето се хвърляше диво и необуздано, за да задвижи турбината. Турбината пък предизвикваше генератора и се добиваше онзи прав ток, който невидимо се придвижваше по жиците до къщите на Бостина.

На родопчани им омръзна онази слаба, мъжделива светлина от газената ламба, за която трябваше да се снабдяват с газ от Устово, с фитилчета, да мият окаденото стъкло и която трябваше да я разнасят и в стаите, и в подника /обора/, и в мазето, и къде ли не още. И когато светнаха къщите, бостинци се чудеха и маеха как става така, че светлината тече по жиците, не си казваха, че е дяволска работа, за да не ги вземат за изостанали – бавно възприемаха новото, но когато е хубаво, и господ го благославя. Даже се страхуваха да щракнат ключа – знаеха ли дали нямаше да им се случи нещо лошо. Страхът от новото предизвикваше инстинктивна предпазливост и колебание, които постепенно се сменяха с възхита, просветляваща душата, после погледа, и накрая всичко наоколо…

Преди да пусне тока по „дяволските” проводници, Петър Шукеров обходи стопаните на къщите и обясни:
– Всяка къща ще ползва пет крушки само – едната с 40 свещи, другата с 25, а останалите три – с по 15 свещи.
– Повече не може ли?
– Толкова е мощността на малката ВЕЦ. Ако накачите повече крушки, генераторът ще изгърми и ще си седите пак на тъмно. Ще дойде време, когато във всяка стая, навсякъде, даже и на тавана, ще имате крушка…Но засега така ще е.

И първата вечер, когато селото блесна, Петър Шукеров се изкачи до двете махали – Черковна и Миховска, и се зарадва като дете, без да дава буен израз на това, което го вълнуваше и въодушевяваше. Звезди, нали няма да ревнувате? „Брей – то не само прозорците, не само къщите, но и баирите светнаха. Да мога да зърна отвисоко цялата планина – сияйна, жива и лъчезарна!” И се убеди, че там, където се полагат усилия, има и успех, и той е толкова по-сладък, колкото усилията са по-близо до територията на възможното. А древните гърци са казали: „Да искаме възможното.”

Не минаха много дни и левочевецът Тодор Гугински, който имаше радиоапарат, нарамваше акумулатора и слизаше в Бостина, при Петър Шукеров, за да го зарежда. Веднъж електричката спря и бащите викнаха децата си, които играеха наблизо.
– Вървите при батьо ви Петьо и го питайте защо е спрял виделото !
Връщайки се радостни, че са изпълнили поръката на бащите си, децата отдалеко рукнаха:
– Батьо Петьо кърпи ременя (ремъка), щото се е скъсал.

Вестник „Родопска мисъл” в брой 1 от 1949 година, който се е издавал в София, отбелязва телеграфно: ”Село Бостина, Смолянско. През месец декември 1945 година бе довършена малката електрическа централа. Голям дял в тоя хубав почин има Петър Тодоров Шукеров. Засега централата дава светлина на 30 къщи. За пръв път селото светна на 12 януари 1946 година.”

На инициативата на Петър Шукеров сигурно се е гледало с лоши очи от новата власт. Съчетанието „частна собственост” е звучало еретично, враждебно, а може би и антинародно. Жаждата за светлина е надделяла над „новите” страсти и политически наклонности. Но това траяло временно. През 1950 година ВЕЦ „Хубча” се одържавява и се охранява силно, защото тогава е било време на диверсии и подривни действия на старата власт. Въоръжената охрана се е състояла от трима души с пушки тип ”Манлихер”, които имали на разположение сандък с 1200 патрона. Освен това две едри и свирепи кучета оформяли допълнително профила на обекта с важно значение за Родопския край. Петър Шукеров остана на щат в държавната централа. А колко много обичаше работата си – ако всички обичат работата си като него, ако са призвани за нея, светът щеше да е по-хубав и по-приятно място не само за битуване, но и за духовно възраждане!

След време Шукеров чу за една случка, станала след като непознатото видело блеснало и в село М. Другоселецът събрал газените ламби на махалата, наредил ги на дувара, отстъпил десет-петнайсет крачки и с чифтето си пръснал стъклените ламби. „Аз не бих постъпил така. Не е хубаво да убиваме това, което ни е служило – аз ще закача ламбата на пирон, да си стои там с окаденото стъкло от пламъка – и за спомен. Не бива да разстрелваме виделината, колкото и слаба да е тя. Светлината е различна – нали, за да свикнем с електричеството, трябва да минем през отблясъците на огнището, през фенерите и миризмата на газ; ослепителната пък е вредна за зрението, но е полезна с топлината си; а за да свикнем с духовната светлина, трябва в очите ни да се отразяват белите полета на книжните страници…Така е и с мрака – за да излезем от него, трябва да прекосим утринния здрач и ще се озовем в озарението на деня.”

Освен виделото като битова придобивка, Петър Шукеров съзнаваше, че освен училището, и читалището прокарва светлина до хората, но не по жиците, не по учебниците, а по това те сами да разгръщат и четат книги, да вникват в родопския фолклор, да развиват своя талант в една и или друга област. И затова, както пише окръжният вестник „Родопски устрем” в брой 18 от 1969 година: „През 1946 година по инициатива на учителя Стефан Попанастасов и Петър Шукеров бе сложено началото на читалище „Просвета” в с. Бостина. Председател на читалището е Петър Шукеров. Също 23 години той е член на ръководството на читалището като секретар, домакин, председател, завеждащ художествената самодейност. Освен това, той заедно със семейството си, е и активен самодеец.”

Анастас Шукеров, брат му, бе киномеханик. Тогава с машината марка „Славянка” прожектираше филмите „Под игото”, „В тиха вечер”, „Веригата” и други. Филмите се обсъждаха – сега това звучи ретро, архаично, но тогава хората са имали потреба да обменят мисли, да се запознават с играта на българските актьори, да спорят дори…

Петър Шукеров създаде и библиотека – рафтовете се обогатяваха с книги с различна тематика, но най-вече на българска, руска и друга класика. Родопчани отваряха книгите, все едно отваряха прозорци към познанието и самопознанието, към различните епохи и големи личности, към нравите на различни народи, към силни характери и силни страсти. Интуицията нашепваше, че планината от познания е непокорима, но поне да изкачат един хълм, едно възвишение, един баир… Свещенодействие бе да се съберат и пеят в битовия състав – нуждата от общуване не бе достатъчна. Пътят до подника и до нивата бе необходим заради хляба, но той убиваше, ако оставаше единственият. Сърцето на бостинци подсказваше, че битът трябва да се превърне в битие, битието да намери идеала, а идеалът да се осъществи…

Последната, третата година от казармата Петър Шукеров служеше в щаба на военно-морските войски, който по време на бомбардировките през Втората световна война, се намираше в столицата. Една бомба го зарови с пръст, следваща го откри и му даде въздух. Това бе вторият му живот и тогава си рече, че първият живот ще посвети на семейството и професията си, а вторият – на читалището, на това стародавно огнище за просвета и култура. „Ако най-малко шест души приобщя към писаното слово, към книгата, ще съм щастлив. Ако деветима обикнат киноизкуството, ще спя спокойно. Зная, че родопчани обичат песните, родени в планината. Ако чуя всички да ги пеят, ще мога спокойно да умра.” Това, което искаше, за което мечтаеше Шукеров, се сбъдна – страниците на книгите шумоляха в много повече ръце, киносалоните се пълнеха – зрителите плачеха и страдаха, излизаха, потънали в размисъл, в съпричастие…На сцената често гостуваше Родопският драматичен театър, чиито актьори откриваха нови духовни пространства, развиваха се конфликти, поставяха се проблеми от обществения живот.
Една утрин Петър Шукеров отново излезе на работа, но се върна бездиханен в родната си къща. В изстиналия му поглед имаше светлина, а не мрак, имаше завет, а не съжаление за неизбежността на земните дни, имаше копнеж, който предаваше – и на свои, и на чужди – по красотата, която не умира, по пътя, където не бива да спираш, по върховете, които са достъпни, ако останеш без дъх…

Advertisement

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close