Споменни въгленчета

Без съмнение аз съм динозавър. Родих се в Царство България малко преди то да стане Република.
От родителите си наследих услужлива памет – не помня стари случки, имена и лица.
Но сега, когато всеки ден ми е подарък, неочаквана дума или образ раздухват въгленчето на стар спомен и изкушението да го разкажа е голямо. Въгленчетата, които ще прочетете тук, са насипани безразборно – няма никаква подредба по време или тема.

И тъй…

Бай Халю от хижа „Ледницата“

В началото на 70-те зимите в България бяха истински – с месеци студ, снеговалежи и виелици.
Истинска бе и сладкарничката в подлеза на Университета. Без амбиция да е бистро или бар, през вечер тя ни събираше – една приятелска група студенти от ВМЕИ и ни насърчаваше да споделяме лудите си идеи. Една вечер З. подхвърли: „Сега сме в семестриална ваканция. Всички сме от равнинни градове – Пловдив, Бургас, София. Хайде да отидем на планина – зимата е супер!“

Д. викна: „Аз знам къде – хижа Ледницата навръх Родопа! Това е след село Гела и по-нататък няма път. Хижар е бай Халю (Михаил Калфов), прочут гайдар и голям чешит. Харесва му да е хижар, но на трудно-достъпни хижи – прокарат ли път наблизо, отива на по-висока хижа, дето и мулета не стигат.“

Речено-сторено. Купихме големи брезентови раници, напълнихме ги с хляб и провизии, изкушихме 2-3 колежки да дойдат с нас в започващото приключение и потеглихме – с автобус до Широка лъка и Гела, а след селото – пеша по път за мулета.

Тихо, снежно, безмълвно януарско време. Скоро се съблякохме по потници, с раници на гърба и започнахме да се оглеждаме за далекопроводните стълбове-ориентири. Решихме, че срам-не срам, ако се наложи, ще питаме редките насрещни пешеходци дали сме във вярната посока.
И по едно време – ето че насреща ни идва прелестна пешеходка – с балетна фигура, иконно лице и големи кафяви очи. Като наближи я поздравих и запитах „Как си?“ … „Хубаве съм!“ „Виждам, че си хубава, но … как си?“ „Хубаве съм!!!“ Благослових майка си, че ми е предала малко филологически нюх, защото се сетих,че родопското „Хубаве съм“ ще значи „Добре съм“.

Велика е Родопа планина!

Природата ни учудваше, родопчаните ни учудваха с приятелското си отношение един към друг и към нас. Минавайки край самотни къщички, неизменно пред портичките стояха самотни бабички и ни подканваха – „Елате, баби, да си хапнете овче кисело мляко!“ Целта на самотничките бе да видят малко млад народ и да поприказват.

Наложи се все пак да попитаме една бабичка, която ни настигна по пътя – как ще намерим хижаря и има ли още път до хижата. „А, Халю ли – там ще е, а хижата е наблизичко – ей туканка, зад баира, туканка“. И отпраши бабето напред като джип 4х4, а ние минахме един, че втори, че трети баир и „туканката“ заприлича на майтап. А късният следобед започна да тревожи колежките, че и нас.
Разгеле видяхме стълб – ориентир и с подновени сили минахме последния километър мулешки път. Че сме на прав път стана ясно и от яростния лай на две немски овчарки – охраната на бай Халю.

Като наближихме, чухме как ги усмирява – „Тихо Гьоринг, Гьобелс, тихо!“
(Помислих си – сега остава да чуем и „Хайл Хитлер!“, но работата се оказа друга – много лаели, та затова и имената им такива.)

Първата работа на бай Халю бе да ни сгрее с горещ ароматен чай от планински билки, който никога не изстива и никога не свършва, защото това е снежна вода в огромна тенджера със сноп билки в нея, вряща на печката. Топло, уютно и приятно място – рай след няколкочасовото трамбоване на снега.
Но по едно време забелязах, че бай Халю е неспокоен и загрижен. Попитах го за причината и той отвърна, че радиостанцията му се е повредила, а е длъжен всяка вечер да докладва на поста при близкия връх как е положението в хижата. Казах му – бай Халю, в казармата бях радист, дай да се опитам да я поправя. Оказа се, че няма никакви инструменти. Извиках Неволята на помощ и проследявайки искрите от върха на един графитен молив намерих повреденото място. Радиостанцията заработи и бай Халю се свърза успешно с поста при върха. Последваха половин час родопски напеви от личната каба гайда на Халю. Истинско блаженство.

Три пъти ходихме през ваканциите на тази хижа. Вторият път телевизорът беше повреден.
Този път имах в багажа си минимум инструменти и телевизорът светна. Бай Халю съвсем ме прие за приятел и ме привика настрани: „Васка, имам 2 пушки флоберки – да идем да постреляме.“

Третият път бай Халю не бе в настроение и не откликна на капризите на софиянчетата от групата да посвири на гайдата си. Аз го разбирах напълно и им се поскарах от положението на техен батко – „Свири се когато си на кеф, но не и по поръчка“.

Доколко е вярно не знам, но се говори, че бай Халю отказал на Тодор Живков да слезе до Широка лъка да му посвири, с думите „Не ми се свири днеска“.

Уникален човек бе бай Халю, лека му пръст. Сега знам, че освен самороден музикант е бил и преподавател по родопска гайда в СМУ в Широка лъка и е изучил стотици млади гайдари.
Гръцкият писател Никос Казандзакис съчини образа на самородния, свободен духом грък Зорба, но гъркът е литературен герой, а нашият човек бе реален.

инж. Васил Сирманов