Много пъти съм се питал как и къде се ражда легендата. Проследявайки нейната предистория, стигнах до заключението, че тя се ражда от истината. От нищо друго.

1

Така е и с легендата Димитър Велков. Роден в будното Чокманово, където и дърветата са будни, и птиците не спят, в малкото поселище с две черковни камбани, с неизбродни пътеки, по които още личат стъпки на хайдути и кехаи. С хора, чиито очи се разширяват, за да приемат повече светлина. Велков беше роден за математиката, а може би по-точно венчан, „докато смъртта ги раздели”. Не робуваше на рамки и норми, на стандарти. За него математиката беше изкуство и на реалното, и на имагинерното. Ако го убедиш, че две плюс две не винаги е четири, а и пет, и седем, и девет, той не само ще го приеме, но и ще се усмихне с онази усмивка, която сваля облите му очила, за да се приближи до теб.

2

Димитър Велков бе не само прекрасен учител по математика, но и дълги години директор на Райковската гимназия „Васил Левски”. За него нямаше тайни нито в математиката, нито в ръководната му работа като организация. Визията му излъчваше интелект и динамика, строга справедливост и деликатност, овладян такт и премерени взаимоотношения. Ругатнята му беше чужда и далечна, хвалбата тежеше колкото тежеше дадената дума, насърчението му криеше много надежда, а надеждата – изстрадан успех.

Без много добре подготвен екип легендата Райковска гимназия не би се утвърдила с висок престиж. В моето ученичество през 1956-1959 г. това бяха математикът Стоян Попратилов, който превръщаше математиката в религия, химикът Виктор Попов с тънкото си чувство за хумор, предизвикващите респект Георги Казалиев, Тодор Хоптериев, Стайко Стайков и Георги Василев, изпълнената с очарование географка Спасена Тодорова, облъханите от хуманизма на руската литературна класика Първа Буюклиева и Мария Петрова, най-младата учителка, физичката Сийка Сиракова, Борис Дочев, у когото личеше немската дисциплина и точност, благият преподавател Анастас Саламбашев, който ни приближаваше с примери до бъдещия живот, деликатният Христо Семерджиев, историкът Пеев, който имаше пристрастие към футбола, Гавраил Кубатев, който ни строяваше сутрин за физически упражнения, и т. н.

Всички имаха свое лице, свой профил, както се казва днес, но обладани от мисълта да предадат достъпно, разбираемо знанията си по предмета на своите възпитаници. Някои живееха с повече или по-малко лични проблеми и тежнения, но за тях нямаше място, когато прекрачваха прага на гимназията. Повечето от плеадата даскали вече са там горе, където основаха Нова небесна гимназия със същия патрон, а своите светли души прибавиха към светлината на Слънцето, което, според един писател, са изпепелените души на хората, умрели от любов.

3

Мнозина казват, че в окръга Димитър Велков е стоял най-горе в йерархията като директор. Но не като чиновник, защото гимназията е учебно заведение, а не бюрократична машина. Той и затова се превърна в институция. Еднакво строг и към учителския състав, и към учениците. Няма да отрека, че и бъдещият директор на Икономическия техникум Иван Маринков, и бъдещият директор на гимназията след години Величка Пачеджиева попиват от неговата методика, похвати и ръководни функции. Така че те са достойни последователи на Велков.Той държеше на качествените уроци, които се преподават, на уплътняването на часовете, на професионалното израстване на учителите, които непрекъснато трябва да се усъвършенстват и самоусъвършенстват. Защото както светът се развива и променя, така и образованието не застива на едно и също място. Учителят, който не следи новостите, и който малко чете, не е учител, а ретранслатор на стари знания, скука, която предизвиква незаинтересованост, притъпява сетивата към леност, без да се събуждат творческите пориви на подрастващите.

Велков имаше разпределено внимание, което му помагаше дори когато говори по телефона, да споделя как тази или друга задача се решава, кога да се свика педагогически съвет или кой да изнесе доклад за годишнината на патрона на гимназията Васил Левски. Всяко закъснение на преподавател за учебния час отбелязваше с „човка”, а който натрупваше три закъснения, отнемаше му един ден от платения отпуск. На заместващите учители даваше допълнителен отпуск като компенсация. Не е достатъчно само да си „изпееш” урока, а да предизвикаш размисъл, съучастие от страна на ученика. Вътрешната наредба се спазваше до безупречност. Тя важеше и за непедагогическия персонал, който се грижеше както за отоплението, така и за чистотата в гимназията.

4

Геоги Казалиев пише в смолянския вестник „Родопски вести”: „В гимназията първо е учител и след това в продължение на 22 години е неин директор… Той бе среден на ръст, със слабо продълговато лице, остър нос и очила, зад които се криеха всевиждащи очи…Учудвам се на търпението на Велков – нито веднъж не обиди някого, не каза лоша дума, не повиши тон. Работата бе неговият голям живот, въздух и призвание.”

И журналистът Илия Зоински отбелязва в „Родопско слово”: „Майка му е от устовския род Хаджипеткови, а баща му е бил шивач… Малко са хората, които могат да се отдадат с такава любов на професията си. Димитър Велков го извърши по възможния най-достоен начин.”

Тодор Тодоров, дългогодишен колега и приятел: „Той бе изключително справедлив човек… Умееше да респектира с поведението си ученици и преподаватели, които пък му отвръщаха с почит и уважение. Не един и двама са неговите възпитаници, които впоследствие успешно завършиха висше образование и станаха ръководители на учреждения, предприятия, фабрики и заводи, учители и възпитатели.”

5

Дядо ми по бащина линия е имал дюкянче за хранителни стоки и стоки за бита – захар, ориз, газ, газени ламби, пирони и т. н. – разказва Райчо Димитров Велков. – Баща ми е завършил основното си образование в Чокманово, средното си в Асеновград, а висшето си в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Физико-математическия факултет. По време на следването си проф. Никола Обрешков вижда в него капацитет за развитие в областта на математиката и му предлага да остане асистент в катедрата. Баща ми, влюбен и обичащ майка ми, отказва и се завръща в Чокманово. Започва работа в Райковската гимназия, като наема квартира – с едно легло, два стола, маса и един куфар, което служеше за детско легло на най-малкия ми брат Анастас. На годинка и половина е починал първородният ми брат Никола.

Баща ми имаше своя методика за преподаване и изискване от страна на учениците си – с една дума: научава децата да се трудят. Задължаваше ги да поработят вкъщи и да затвърждават знанията си. През 1942 година е назначен за директор – заслужил това признание заради голямото старание в учителстването, отговорността към всеки урок и високата си професионална подготовка. Под негово ръководство учителският колектив се сплотява. И учениците се променят към по-добро – стават по-дисциплинирани и по-любознателни.”

6

Столицата и Университетът губят потенциален учен и педагог. Планината го очаква, а и той се завръща с оная любов, която никой народопсихолог досега не е обяснил. През 1944 година, когато настъпва новият обществено-политически строй, го освобождават от директорството. Какво общо има социализмът с математиката, така и не се разбира.Тия, които са над него и от които зависи, попадат в капана на максимата: „Няма незаменими хора”. Да си учител е по-високо отколкото да си директор. Но кой да го осъзнае? Обстоятелствата налагат отново да го възстановят на директорския стол.

Идва време, когато назряват условия за откриване на Икономически техникум в Смолян, който е вече окръжен център. И естествено е да възложат тази задача на опитния и неоспорим Димитър Велков. Не му е по мерак, свикнал е да бъде неотделима част от гимназията, но не може да откаже. Известно време двете учебни заведения са под един покрив, докато не се построи новата сграда на техникума.
Годините препускат като необяздени коне в прашните пътища на времето. „Уморените коне” не ги спъват, а ги обиждат, дори унизяват. Кой не греши, освен ленивият? Беше ли грях, че Велков даваше частни уроци, за да си докара още средства за къщата, която тогава градеше? Защо не му осигуриха нормална заплата, за да не търси допълнителен доход? Дори нещо повече – не го изчакаха да довърши учебната година и още през февруари на 1970 година Велков трябваше с горчивина да напусне планината и да се пресели в Пловдив.

7

Една торба спомени заминава за Тракия – повечето добри, по-малко лоши. И не се втренчва в това, което се случи в края на просветителската му работа. Опитва се да го забрави, вниманието си отклонява към битови и не толкова битови грижи. Но не забравя оня февруарски смут, който изпита през 1947 година, когато изоставен куршум в цевта на болната амбициозност окървави училищния звънец, който биеше за поредното междучасие. Разбира се, това не можеше да накърни честта на гимназията, която стоеше здраво в образователната система. Или онази 1952 година, когато го извикват в околийското ръководство и разговарят какви усилия да се положат за работещите в милицията, които да повишават своята обща култура и знания.

– Аз не мога да им дам дипломи за завършено средно образование, но сме в състояние да организираме вечерно обучение, което да се провежда в Промишленото училище.

От време на време Велков се връща към младините, към зрялата възраст, към полезното, което бе вършил и като направи житейската сметка, доброто се оказа колкото баира над Райковската гимназия. Това бе самооценката, която се покриваше с оценката на общественото мнение.

8

За да издържа семейството в Пловдив, баща ми дава частни уроци – както за училище, така и за приемни изпити. – продължава разказа си Райчо Велков. – Славата му на много добър математик бързо се разнася в града на тепетата и той едва смогва да приема всички, за да им помага не само в овладяването на знанията, но и за логическото им мислене.

Беше мълчалив по характер. В семейството имаше разделение на труда. Не изневеряваше на принципа си – вкъщи не споделяше за проблемите в своята работа.

Аз и брат ми Анастас завършихме Висшия машинно-електротехнически институт в София, без да получаваме стипендия. Татко ни осигуряваше пълна студентска издръжка.

С Анастас бяхме много силни по математика. Изглежда това е заложено във фамилията. Моите деца Димитър и Мария завършиха математическата гимназия. Внукът Мартин от шест години участва в различни състезания по математика и притежава вече 12 златни медала, 3 сребърни и един бронзов. В някои от тези състезания имаше и международно участие.

Баща ми бе пълен въздържател – алкохол и тютюн не употребяваше. Имаше железен режим – сутрин ставаше в седем, почиваше от 12 до 14 и пак отиваше на работа. Обичаше излетите с туристическата дружинка. Любимите му девизи бяха: „Прави каквото трябва, да става каквото ще.” и „Не оставяй днешната работа за утре.” Това беше неговото житейско наследство и ние го пазим като скъп завет.
През 2004 година в Смолян за цялостната си дейност Димитър Велков е удостоен със званието „Народен будител” /посмъртно/. Това бе достойно признание, макар и със закъснение. Но нали казват – по-добре късно, отколкото никога.”

9

В двутомната история на Чокманово за Димитър Велков е написано телеграмно. „Роден на 25 октомври 1913 г….” Къде и какво е завършил и така нататък. „Умира на 22 август 1990 година.”

На поклонението отиват тогавашната директорка на гимназията Величка Пачеджиева и зам.-директорът Никола Чернев. Малцина забелязват, че на кръста, който полагат на гроба му, тирето между годините на рождението и на смъртта е по-дълго. В тази чертичка е събран целият съзнателен живот, неотразимата всеотдайност и неугасимата любов на Димитър Велков.

Случайно ли е било това или този, който е нанасял буквите върху дървото, имал интуиция и може би е искал да каже: „Важно е това тире да напомня как си живял – смислено или скотски, създавал ли си или си рушил, жертва ли си бил или палач, какво си посял и какво пожънал, светлина ли си извиквал или мрак?”