Валери Петров: Самонадеяни самозванци се надпреварват кой ще бъде по-краен в приноса си към новото трупане на грешки и глупости

Вашият живот прехвърли вече синурите на три епохи. През коя от тях сте се чувствали наистина свободен като творец?

Чувството за свобода съм имал само в първите времена след 9 септември 1944 година. Скоро след това започнах да усещам като писател несвободата, но я приемах като неизбежна спътница на хубавото, което се изграждаше, в повечето случаи на противоречие между моята същност и „общото мнение“, хвърлях вината върху себе си – с други думи доста наивен съм бил. По-късно нещата започнаха да ми се изясняват. Сега, след 10 ноември 1989 година, се чувствам писателски свободен, но чувствам, че тази моя свобода се съпътства от много загуби за целия ни народ от това ми горчи. А колкото до първата епоха, този период преди 9 септември 1944г., за каква свобода изобщо може да се говори при фашизма, който властваше тогава!

Десетте години, през които по време на социализма бяхте в немилост, могат ли да бъдат охарактеризирани като време на пълна духовна изолация?

Не, разбира се! През това време пишех сценарии на филми, които се реализираха. А струва ми се, че през същия период издадох и стихосбирката „Дъжд вали – слънце грее“, която, макар и завоалирано, изразява тогавашните ми настроения.

Вие сте пристрастен към художественото слово още от ученическите и студентските си години. Не съжалявате ли, че поетът у Вас заглуши и загърби медика?

Не, не съжалявам, но и не съжалявам за петте години, отдадени на медицината. Нещо трябва да ми е оставила тя, след като съм забравил всичко от нея.

Предполагам, че спомените Ви връщат често към романтичното за Вас време на 30-те години. Време, през което правят първите си творчески изяви и Александър Геров, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов. Бихте ли написали по друг начин днес първата си поема „Птици към север“, сътворена на върха на крехката Ви 15 годишна възраст?

Не, разбира се. „Птици към север“ е ученическа поемка, написана под влияние на съветския детски поет Самуел Маршак. Как бих могъл да я напиша същата сега, когато съм превалил вече 70-те! Но няколко години по-късно се появиха ред други поеми с друга стойност.

У Валери Петров – пише Максим Наимович – дори трагичното върви ръка за ръка с комичното. Как ще коментирате тая негова оценка?

Критикът е общо взето прав – тези две линии са сплетени често в това, което пиша.

Създава се впечатление, че литературната ни критика никога не е обичала Валери Петров. Може би тя като че ли никога не е разбирала дълбоката му поетическа същност?

Има ли поет, който се счита напълно разбран от критиката? Тава правило важи и за мен, но има и обективни неща: като погледна пътя зад гърба си, виждам, че критиката, общо взето, или е отричала напълно написаното от мен, или е говорила за моята особа под сурдинка. Едва към края…

В миналото се говореше до втръсване за неотменимите изисквания за идейност на литературното творчество. Може ли да се говори изобщо за безидейно изкуство?

Не може да се говори, разбира се. Но важното е да не се бърка в душата на художника. Той има едно главно нещо за казване и един, единствен начин, по който да го каже. Послуша ли съвета да говори за друго и по друг начин, резултатите са винаги печални. Зная това от собствен опит.

В състояние ли сте днес да се откажете от свои творби, създадени като преклонение пред един висок идеал и да ги обявите за ненужно жертвоприношение пред фалшиви божества? Например смятате ли, че поетът е загубил себе си в книгите „Дните, в които живеем?“ или пък „Там на запад“?

Човек не може да се откаже от нищо написано. То стои напечатано черно на бяло и очертава изминатия от писателя път, с всичките му увлечения и заблуди. Книгите, които назовавате, бележат, като цяло, спад в творчеството ми – в много от стихотворенията ми, включени в тях, макар да са писани искрено и да имат ред качества (структура, образи, техника), се чувства известна преднамереност, от която те хладнеят.

А каква оценка бихте дали на извършващата се днес у нас ревизия на националното ни културно-историческо наследство?

Въпросът Ви явно съдържа отговора си. Нашето културно наследство трябва да се преоцени, за да бъдат изправени немалко абсурди в действащата до вчера „таблица на ценностите“. Но това ще бъде процес дълъг и спокоен. А явлението, на което сме свидетели, е уродливо подобие на такава преоценка. Гледаш самонадеяни самозванци да се надпреварват кой ще бъде по-краен в приноса си към новото трупане на грешки и глупости, този път в обратна посока…

24 ноември 1993 г.
С поета разговаря Продрум Димов