ЛИЦА

От най-високия пиедестал на духовното ни съвремие

100 години от рождението на Валери Петров

„И красотата изпълваше душата ми…“

Тази забележителна мисъл, звучаща повече от своеобразно силно завещание, ме навести, когато на 27 август 2014 година от телевизията ме връхлетя ужасната зловеща вест за неговата кончина. Минорният глас на говорителката навярно потопи в спонтанна горест стотици хиляди у нас и в чужбина, от сполетялата ни тежка загуба за родната ни литература, култура и човечност. Да си призная, въпреки че съм имал епизодични контакти с този невероятен колос на българската духовност и завидно неподкупна гражданска съвест, усетих трудно поносим спазъм в гърдите, защото винаги съм чувствал дълбоко в себе си една нестихваща привързаност и преклонение пред този необикновен обитател на столичната улица „Елин Пелин“. А това не беше случайно, защото Валери Петров – големият наш поет, драматург, преводач и уважаван общественик, със силно въздействащото си творческо и човешко дело се беше наредил в средите на целокупната ни общественост сред най-уважаваните интелектуалци на нашето бурно, политически разноцветно съвремие.

И ми се струва, че навършващото се столетие от неговото рождение е подходящ повод да възкресим отново някои по-интересни страници от неговия толкова съдържателен житейски и творчески път. Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в София. Изглежда, че има някаква символика с неговата поява на бял свят – на тази дата в различни епохи са родени Шекспир и Ленин,. Рожденото му име е Валери Нисим Меворах. Баща му, Нисим Меворах, е известен и дълбоко уважаван юрист и дипломат. Като преподавател по право в Софийския университет и адвокат се е радвал на заслужено уважение сред студентите, интелигенцията и целокупното ни гражданство. Респектирал е не само с високата си правна култура, но и с превъзходната си ерудиция по въпросите на изкуството и културата. В живота си винаги е защитавал непоклатимите си демократични възгледи, обществените стремежи и борби за социална справедливост. Нерядко е заставал и пред белия лист, отразявайки своите разбирания по важни социални проблеми, свързани с юридическата професия и динамичните обществени процеси. Неведнъж е навлизал в примамливата територия и на мерената реч – влечение, което ще бъде наследено и ще се превърне в скъпо творческо поприще, съдба за изключително надарения му син.

Майката на Валери – Мария Петрова – е гимназиална учителка по френски език и има голям принос не само за интелектуалното развитие, но и за високото нравствено възпитание на бъдещия голям поет и човек. Родителите са свързани в битов, духовен и социален план със столичната художествено-творческа интелигенция – нещо, което създава максимално благоприятна атмосфера за успешното развитие на бъдещия голям литературен творец. А неговото дарование диша и възмъжава интелектуално във въздух и среда, в която общуват писатели, поети, художници, музиканти, артисти, говори се за нови почетни издания, пиеси, театрални постановки, изложби и се чете в оригинал руска и европейска литература. Именно това предопределя до голяма степен впечатляващия духовен ръст на малкия голям човек.

Валери още в детско-юношеската си възраст под влияние на родителите си се потапя в света на френския и английски езици, а за да се запознае и с езика на Данте и Леонардо да Винчи, учи средно образование в столичния италиански лицей. Там като гимназист пише и първата си поема „Птици към север“, която се ражда под силното благотворно влияние на известния съветски поет Самуел Маршак. Тази първа поетична рожба на петнадесетгодишния ученик обаче излиза от печат чак през 1938 година с псевдонима Асен Раковски. Официално, по-късно, се представя с фамилията на майка си – Петрова, поради предприетите от властта по онова време безумни преследвания и гонения на евреите.

Така успява да се прикрие, записва се студент по медицина в Софийския университет, където се влючва като активен бонсист в протестните акции на академичната ни младеж. През 1944 година завършва успешно висшето си образование и постъпва на работа като лекар в Рилския манастир. Закърмен обаче от ранното си детство с литературното поприще, младият медик не може да се сроди с професията на белите престилки и не след дълго го откриваме като надежден редактор в Радио София.

Скоро именно му нашумява като млад, многообещаващ литературен творец и още в началото на втората фаза на Отечествената война е мобилизиран за военен кореспондент,  заедно с Ламар, Веселин Ханчев, Младен Исаев и Радой Ралин заминават за фронта в Унгария. Там непрекъснато са между бойците, наблюдават развоя на военните действия, които оживяват по страниците на издавания от тях в. „Фронтовак“, отразявайки героизма на българския войник.

След заглъхване на ужасния смъртоносен грохот на войната се завръща в родината и загърбва окончателно лекарската професия. Потапя се с хъс в любимите ски литературно-творчески вод и още през 1945 година го откриваме сред основателите на в. „Стършел“, където работи отначало като заместник гл. редактор, а наскоро след това оглавява и редколегията на изданието чак до 1962 година. Постепенно присъствието му в литературното ни битие става все по-осезаемо. Достатъчно е само да припомним, че от 1940 до 1948 година талантливото му перо дарява на литературата ни множество поеми, сред които „Палечко“, „Детинство“, „Край синьото море“, „На път“, „Тавански спомен“, циклите „Нощ над Балкана“, „Стари неща малко по новому“, кото се преиздават и привличат читателския интерес и до днес.

Все по това време името му на талантлив писател и поет става все по-популярно в писателските ни и обществени среди, поради което е изпратен в Рим, където работи в посолството ни като аташе по печата и културата. Този му престой му дава възможност да опознае в по-голяма дълбочина духовните и социално-политическите процеси на запад, за което му помагат участието му в различни международни форуми в Америка, Франция, Швейцария и други страни.

Завръщайки се отново в родината си, се отдава на интензивна литературно-творческа дейност, като същевременно работи като редактор в Студията за игрални филми  „Бояна“ и в издателство „Български писател“. Особено плодотворни за него са 60-те години. Така през 1961 година усилията му са ознаменувани с твърде известната му поема „В меката есен“. В нея авторът е дал израз на чистосърдечните си откровени несъгласия с появилите се деформации в новата ни социалистическа действителност – явления, които се разминават и не кореспондират със здравите му леви убеждения. Подобна тоналност откриваме и в книгата му „Дните, в които живеем“ /1952/. Плод на уникалните му умствени възможности и проявяваното усърдие, удивителна находчивост в сюжетно-тематичен план се явяват издания със стихове, пиеси, пътеписи, сатиричният му сборник  „На смях“ и мн. др.

В този период Валери Петров се нарежда и сред най-любимите ни автори за деца с великолепния си роман „Рицар без броня“ /1965/, по-късно с „Йо-хо-хо“ /1981/, които са екранизирани и не престават да вълнуват най-младата ни читателска и зрителска аудитория. Паралелно с това той се изявява и като блестящ сценарист при създаването на кинотворби и за възрастни – „За възможността да се живее“, „Един снимачен ден“, „Всичко от нула“ и др.  А с пиесите си „Театър – любов моя“, „Честна мускетарска“ впечатли нашата общественост и с невероятния си драматургичен талант.

За съжаление през 70-те години Валери Петров беше заставен от тогавашната цензура за изпие чашата на огорчението за неподозираното си свободомислие. През 1971 година на общо събрание на СБП се обсъжда и настойчиво се предлага да бъде приета декларация от името на родното ни писателство за категорично осъждане и отхвърляне решението на Международния комитет за присъждане на Нобелови награди, позволил си да удостои с това най-престижно отличие за литература съветския писател Александър Солженицин. Мигновено залата в началото се разшумява, но след малко потъва в тягостно мълчание, породено, разбира се, от този пореден тенденциозен акт. И съвсем очаквано в залата се намират сред пишещите братя и хора, които сервилнически подкрепят безрезервно и заклеймяват съветския литературен ренегат, за да манифестират верноподанически чувства към управляващите тогава. Валери Петров, обаче, разтърсен от дълбок вътрешен смут, развълнуван се надига и споделя тревогата си – „Вижте какво, изтръгва с потреперващ недоумяващ глас той несъгласието си, страхувам се, че в случая се подхожда твърде емоционално и прибързано. Нахвърляме се яростно върху един колега, който струва ми се, не се познава добре като автор у нас. Аз не съм прочел и един ред от него. Не го познавам. Кажете ми на какво основание трябва да го обвинявам. Мисля, че е разумно да се пазим от подобни рисковани емоционални постъпки…“ Успява да отрони само тези „нелицеприятни“ за онова време думи  и се отпуска все така дълбоко възмутен, уморен на стола. Огромният салон изведнъж се задавя от шумно недоумение, мнозина пускат изненадани добронамерени погледи, за да уловят пламналото му като ален божур изражение. Неочаквано в негова подкрепа се изказват и Христо Ганев – бивш партизанин, авторитетен кинорежисьор, московски възпитаник, Гочо Гочев – известен наш театровед, поетите Благой Димитров и Марко Ганчев. За съжаление, с това се изчерпват възраженията, всички останали натискат столовете, споглеждат се плахо, тръпнат и дума не се решават да обелят. Смееш ли да вървиш срещу течението, колкото и недомислие да влачи то понякога? Послушните запазват спокойните си топли кресла, а инокомислещите са анатемосани, изключени от партията и уволнени от работа.

Така в продължение на цяло десетилетие Валери и прокажените му съмишленици се спасяват от сполетелите ги неволи кой както може. Доблестният син на д-р Меворах се затваря вкъщи, но не напуска нито за миг творческото си поприще. Хрумва му да се върне към Шекспир и започва да превежда някои от комедиите му. „Всъщност, разказва поетът, не съм избирал целия Шекспир. Насочих се към популярната му в чужбина пиеса „Сън в лятна нощ“, която ми е любима. Работата потръгна и с ищах навлязох и в другите му комедии. Стене се заех и с трагедиите му и така, без прекъсване до края на театралните му творби.“ Така с много труд и удовлетворение дарява на българските читатели огромна част от творчеството на великия драматург. С не по-малък пиетет навлиза и в творчеството на други световно известни автори, предлагайки изискани преводи и на поетични творби от Киплинг, Блок, Жак Превер, Джани Родари, Гьоте и от други представители на европейската изящна словесност.

За тази успешна разходка из световната литературна класика на най-ерудирания ни преводач помага отличното научно-практическо владеене на английски, френски, италиански, испански и руски език Да не говорим за високата му обща култура и завидното му творческо дарование. А той гледаше всякога на превода като на едно много отговорно творческо дело, предявявайки високи изисквания към себе си. „Стараел съм съм се, казва той, да бъде колкото е възможно по-близо до автора, за да предам най-вярно не само смисъла и духа, но и буквата на оригинала.“

В средите на художествено-творческата ни интелигенция Валери Петров се открояваше не само като изключително интелектуално, но и като високонравствено човешко явление. Кого ли не впечатляваше и кой ли не благоговееше пред неговата респектираща скромност, простота и отзивчивост, завладяващо благородство и неизчерпаема обич към хората. А безграничната преданост към социалистическите идеи и признателността на неговите съидейници навремето му отредиха място в ръководните органи на БСП и го удостоиха с депутатски мандат в Седмото Велико народно събрание. Общественикът обаче при него се оказа безсилен да заглуши гласа на голямото му творческо дарование.

Такъв го почувствах и по време на срещите и разговорите с него в дома му, в Пазарджик, особено при телефонните позвънявания по благородни поводи, разбира се. Намирам за изключително полезни и за мен интервютата, които съм правел с него. А до тях ме възпрепятстваха немалко колебания, възпираше ме преди всичко голямата му популярност, но за щастие рядката му отзивчивост разсея като топъл южняк всякакви сдържания. Публикуването на двата ми разговора в печата се посрещна с очакван интерес, защото в тях звучеше неудържимата тревога, предизвикана от развилнялото се безумие. В това ни убеждава и името на първото интервю от  24 ноември 1993г. – „Вместо в трезва оценка на културното ни наследство самонадеяни самозванци се надпреварват в трупане на нови грешки и глупости.“

Така постепенно преодолях първоначалното си стеснение, след като той ме благоразположи и започнах да го търся за размяна на мисли, разхождайки се из съвременното ни литературно битие. А големият поет умееше да оползотворява времето си, което винаги програмираше, но и никога не се е отнасял с пренебрежение към събеседниците си. И въпреки че беше плътно творчески ангажиран, отделяше време и за срещи с колеги, читатели и почитатели не само в столицата, но и в провинцията. Не пренебрегваше също така и Пазарджик, отзоваваше се на отправените покани. Нашият град е посещавал няколко пъти, посрещан възторжено от местната културна общественост.

Паметна в духовния летопис на града ни ще остане и срещата, която организирах с него в Пазарджик на 17 юни 1994 година. Зала „Устрем“ на Младежкия дом се оказа тясна да приюти многобройните му ценители от града и региона. Яко Молхов, известен литературен и кинокритик, един от най-близките му приятели и близки сподвижници, поразходи стълпилото се многолюдие из житейския и творчеси път на забележителния гост, който пък предложи на въодушевената аудитория рецитал от свои нови, все още непубликувани стихове. Неговият дълбоко развълнуван глас сякаш взриви залата, възпламенена от дълги нестихващи аплодисменти. Лицето на госта се оживи, плувна озарено в мека руменина, очите тутакси се замрежиха от напиращите горещи сълзи. А гласът, пресипнал, тръпнеше от необуздаемо вълнение, едвам смогваше да излива голямата му сърдечна благодарност към стотиците ентусиазирани негови поклонници. Такива мигове наистина остават незаличими в признателната народна памет.

В паметта ми се е запечатало завинаги и гостуването ми в неговия дом на 13 юли 1994 година. За пръв път прекрачвах прага на неговата гостолюбива обител, на ул. „Елин Пелин“ 8. Още с влизането вежливият домакин ме отведе в скромната му домашна творческа лаборатория. Рядко интелигентната му съпруга веднага с приветливо изражение поднесе на малка масичка за гости обичайното утринно кафе. Направи ми впечатление, че Валери го предпочиташе по навик студено, може би го освежаваше и ободряваше най-бързо. Приседнах възбуден, леко притеснен и погледът ми зашари нетърпеливо, с нескрито любопитство из работното място на любезния домакин. Очите ми привлякоха като магнит отрупаните с книги лавици наоколо. Сред това внушително богатство на родната ни книжнина бяха царствено разположени превъзходните му преводи на Шекспир, сред които се е заселил от години и посреща замислен всеки посетител портретът на гениалния английски драматург.

Валери Петров още живееше с нестихващите му впечатления от топлото задушевно посещение в нашия град и се интересуваше от отзивите сред местната общественост, породени от тяхното гостуване. Скоро се потопихме в бързея на миналото ни и сегашно литературно битие.

Изтъркули се повече от четвърт век от онова свежо, дъхтящо на цъфнали липи юлско утро, а сякаш и сега ми се счува топлият му кротък напевен глас. А това беше глас на човек, който даряваше много огън и топлина в сърцата ни и се бореше неуморимо за по-добър и светъл ден на народа и отечеството ни.

Advertisement

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
Close