ЛИЦА

Като хляба, от който отчупваш

Очерк за прославения директор на Икономическия техникум в Смолян Иван Маринков

Българинът е късопаметен и неговото късопаметство се превръща в гробище – толкова много хора са погребани там, а трябва да се знаят, да са в обществената памет, защото големите им дела са по-високи от забития кръст на могилката, по-високи от най-високото дърво, по-плодни и от най-плодородната земя.
Такъв беше и Иван Маринков, учителят и директорът, непознат за по-младите поколения, но оставил дълбока диря в образованието на Средните Родопи. Роден е в село Поповяне и завършва средното си образование в град Самоков. Съдбата не бе благосклонна към него, защото още дванадесетгодишен остава без баща. И когато завършва средното си образование, майка му Йорданка, слага дипломата на сина си в чантата, тръгва за столицата, където внася документите в Софийската семинария. За нея е естествено Иван да продължи свещеничеството на бащата, да е наместник на Бог тук, на земята. Връщайки се, заварва Иван да цепи дърва на двора. Мислеше си, че ще го зарадва.
– Ти си ме закопала! – отговори равнодушно синът.

Разочарована, майка Йорданка, след два дни отново пристигна в столицата и си изтегли документите. И остави сина сам да избира пътя си. Не го упрекна, защото знаеше характера му – твърд и непреодолим. И Иван не се виждаше да навлича патрахила, да люлее кадилницата и да разпръсква мириса на тамян, макар че изпитваше почит към вярващите и носеше християнските ценности, които не се ограничаваха само в десетте божи заповеди.

Иван трудно си обясняваше защо го примамва икономиката. Но интуицията не го подвеждаше, защото здраво стъпваше на земята, така както земеделецът стъпва по браздите, когато хвърля най-здравите семена. И един ден замина за Варна да кандидатства във Висшия институт за народно стопанство „Димитър Благоев”. Подаде си документите в администрацията, чиновничката го попита откъде идва и се заприказваха. И Маринков бе контактен, но с онази сдържаност, с която той пристъпваше към непознатия, към чуждия. „Бедно момче.”, помисли си чиновничката, но без да изпитва съжаление, а съчувствие и съпричастност. По онова време почти всички кандидат-студенти бяха еднакво бедни, но различни в своите способности и усилия да усвояват знанията по специалността, която си бяха избрали.
След известно време в коридора на института се срещнаха и двамата забавиха крачки.
– Как си, момче, свикна ли?
– Нямам друг избор.
– Виждам, че ти е трудно. Но имаш и друг избор – може да прекъснеш следването си и да поработиш, да спестиш пари. Мястото се пази.

Имаше майчина загриженост у тази жена и Иван я послуша. Подаде си молба в деловодството и замина за село Бойница, Видинско, където постъпи в една мандра. Млад беше, пращеше от здраве и сили, работеше, каквото му възлагаха. Дадоха му стая, не плащаше за храна (все пак беше мандра!), а той пестеше и тая пестеливост му осигуряваше издръжката за месеци напред.
Възстановявайки си студентството, Иван Маринков подаде молба в административния отдел и пак попадна на същата непозната, но добра жена.Този път тя му предложи за квартира стаята на параджията – там хем ще му е топло през зимата, хем няма да плаща нищо. Иван прие, но не преставаше да си мисли как съдбата го среща с благородни хора – дали затова, че бе загубил баща си, че духът му от небето му помагаше? Баща му, който бе свещеник в онова трудно за религията време, който отваряше и затваряше с молитви църквите около с. Поповяне, Самоковско, та веднъж през един студен зимен ден едва се прибра, премръзнал и срещнал хищни вълци. И заболя, та ненавреме – на четиридесет и няколко години си отиде. И Иван Маринков като най-големият сред челядта, трябваше да помага на по-малките сестри Марийка и Александрия и на брат си Кирил.

Тогава, през петдесетте години на миналия век, че и по-късно, имаше разпределение – държавата те е учила безплатно, а ти, младият специалист, трябва да й върнеш жеста и да отидеш да работиш там, където има дефицит на кадри. А сега какво става – държавата те учи безвъзмездно и взел дипломата си, хващаш Терминал 2. И не чувстваш дълга си да отдадеш поне три години на Родината си.

Иван Маринков бе разпределен в Шумен, но отишъл да коси ливадите на село, забравил, че трябва да се яви в срок, закъснял и оттам го изпращат в Смолян, вече окръжен град, където бе открит Икономически техникум „Карл Маркс”. „Всяко зло за добро.”, спомни си тази мъдрост и донякъде се утеши. Тук намира своето място и започна да меси своето тесто. Имаше една диплома в ръка и нищо друго. И младост, която не пропиля. Тапията е за назначение – оттам нататък всичко зависеше от него. Четеше на дневна и нощна светлина, смяташе самообразованието не за нещо добавъчно към дипломата, а за перманентна величина, за ежедневно усилие и нещо насъщно, като хляба, който отчупваше, и въздуха, който дишаше.
На пръв поглед Иван бе сериозен, недостъпен, с оскъдна усмивка. Но опознавайки го постепенно, ще забележиш колко е раним и крехък, колко е силен в професията си, а пред някои български нрави – слаб и безпомощен. Допускаше хора до себе си, когато се убеждаваше, че са заслужили доверието му. Доверие за доверие. Но се пазеше това доверие да не се превърне в „троянски кон”. Рядко споделяше лични откровения, сред които и това, че няма намерение да се ожени и задоми, защото мъжете в неговия род умирали рано, без време. Защо да създава нещастно семейство? Но съдбата определи друго.

Колективът на Икономическия техникум „Карл Маркс”, осемдесетте години на миналия век

Иван Маринков бе учител шест години в техникума, а двадесет и три – директор. За него просвещението беше религия, химнът на Стоян Михайловски звучеше дълбоко в душата му – и като песен, и като клетва. Без да го идеализирам, но и без да го подценявам, Маринков организираше колектива за един голям и неугасим идеал – да предават на подрастващите това, което преподавателите знаят и което са научили не само във висшите институти. Знанието да стане фетиш, методиката – средство, а възпитанието – ненатрапчиво. И още нещо – учителят да е пример и като човек! Маринков е съсредоточие, който създава традиции. Как да не му се възхищаваш – всяка година за празника на техникума, 5 май, той организираше екскурзии с дузина автобуси – и учители, и ученици посещаваха старите български столици, Шумен, Плевен, Велико Търново, Рилския манастир…Какво е това, ако не открити, нагледни уроци по родинолюбие? Сам се прояви като автор и написа химна на учебното заведение. Създаваше условия и насърчаваше свободата всеки курс и всеки ученик да събуждат и разгръщат своите таланти и възможности. Организираха се олимпиади по счетоводство, машинопис и стенография, прояви по хорова музика, спортни състезания… Пълнокръвният живот в техникума създаваше атмосфера на близост, приятелства, взаимопомощ. Техникумът се превърна в организъм, стожерът на който бе Иван Маринков, който обнадеждаваше и вдъхновяваше… Изискванията му придобиваха по-широк диапазон – държеше учениците да говорят правилен книжовен, литературен език, според него диалектът е богатство, но за предпочитане е да се употребява повече на битово ниво. Маринков държеше децата да не са анонимни за учителите, а да се познава семейната им среда, тази деликатна материя, на която не може да се влияе, но може да се разбира…. И това го внушаваше не чрез скучна дидактика, а чрез примери от живота.

Иван Маринков не забравяше и за миг личностното си израстване в професията. Любознанието бе отличителната му черта – следеше развитието на икономическата теория и практика, като непрекъснато четеше. Затова премина и през следдипломна квалификация във Висшия икономически институт „Карл Маркс” в София. И квалификация в Ленинград през деветдесетте години. Имаше какво да научи за образователната система на Германската демократична република, където бе изпратен и откъдето имаше какво да се „открадне” и да се приложи у нас. Плодотворен бе и българо-датският проект. Маринков се тревожеше и безпокоеше за учебните програми в България. Колегите му за първи път от него чуха думите: „маркетинг”, „мениджмънт”, „мениджър” и др.

И когато трябваше да се създава Спортно училище, естествено бе да се обърнат към него. Не само защото Маринков имаше слабост към спорта, не само защото бе републикански съдия по ски и че преди да проговори, вече можеше да кара ски. А защото преди всичко беше перфектен организатор, прецизен администратор, защото и в кръвта му се беше просмукала оная деловитост, с която не всеки се ражда. Пет години посвети на новото Спортно училище – от сутрин до вечер, неуморно, трябваше да се обезпечат кадри, да се осигури базата и какво ли не още. Пренебрегваше личните си ангажименти, за да се отдаде на обществените. Със Спортното училище и Икономическия техникум се свързват имената на големите спортисти – Величко Чолаков и Милка Манева, олимпийски медалисти по вдигане на щанги, с треньор Костадин Грозданов, и Петър Стойчев, световен шампион по плуване и многократен носител на световната купа по плувен маратон.

И пак се проявиха българските нрави и порядки – когато го назначаваха за директор на Спортното училище, пренебрегваха факта, че Иван Маринков е икономист, а когато го освобождаваха, изтъкваха факта, че не е завършил Висшия институт по физкултура. И той отново трябваше да се яви на конкурс за директор на Икономическия техникум. И го спечели, безапелационно и убедително, пред комисията на Министерството и Регионалния инспекторат.

Иван Маринков не се ласкаеше от наградите (трите степени на орден „Кирил и Методий”), които получи, по-скоро ги приемаше като обективно признание за всеотдайните усилия на колектива. Не се радваше и на званието „Заслужил учител”. И ако изпитваше някакво удовлетворение от посветените години на просвещението, то е, че запази името си чисто и високо и че наследниците му, деца, внуци и правнуци, ще го споменават с добро…С добро ще го споменават и възпитаниците на техникума, и колегите му, и обществото, колкото и имагинерно да звучи тази дума… А как се преобразяваше, когато чуеше: „Аз съм завършила Икономиката в Смолян.” Не „Техникума”, а „Икономиката”- това обобщение беше повече от символ – неопровержим и неотменим.

Иван Маринков наруши своя обет и извърши най-сладкото си „предателство” – предаде се на любовта, на тая велика властница и непобедима покровителка. Една есен жена с красивото име Надежда, също икономист, постъпи на работа в Икономическия техникум. Пристигна от будното подбалканско градче Калофер, свързано завинаги с великия поет и революционер Христо Ботев. Родиха им се син и дъщеря – Васил и Антония. Майчинството и бащинството озариха тяхното битие, животът им се промени и придоби нов, непознат и необратим смисъл.

…А сега позволи ми, драги Иване, и аз да те попитам:
– Но защо, чадо, така казваше баща ти, отец Васил, на своите миряни, така и ти се обръщаше към своите колеги, когато бяхте далеч от сериозните занимания в училище,… защо, чадо, си отиде толкова рано, още ненавършил шейсет, недочакал първото си внуче и неизпитал цялата радост на живота? Ти, който се стремеше към съвършенството, а срещаше толкова несъвършенства както в човека, така и в обществените порядки? Ти, който проправяше пътеки и хвърляше мостове към хора и светли възвишения, който немееше пред красотата, отразила само онова, което е истинско, първично и неподатливо на преходността…

Чувам гласа ти, преодолял пластовете на времето, приглушен от суетата на земните дела, ясен като ден и твърд като камък, кадифен като залез над планината и бистър като струя вода, отделила се от чучура и приближила се до жаждата на птица. „Обръщай се назад с любов и се моли смирено за живот!”

Advertisement

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
Close