На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие „Ньои сюр Сен” е подписан мирният договор между България от една страна и от друга – съюзените и сдружени сили-победителки в Първата световна война. Церемонията се състояла в родовото имение на френския граф Дьо Ньои, рицар-тамплиер, сразен от българския цар Калоян в Одринската битка (1205 г.), в която е пленен и самият император Балдуин Фландърски. Този факт френските рицари не могли да простят на България в продължение на повече от седем века, докато в 1919 г. им се отдал подходящ случай за това – да унизят България и я принудят да подпише несправедливия мирен договор в имението на град Дьо Ньои.
За подготовката на договора, влязъл в световната история с името Ньойски мирен договор, била свикана мирна конференция, която заседавала в Париж цяла година (от 18 януари 1919 до 20 януари 1920 г.). Нейната основна цел била да закрепи преразпределението на света, направено след Първата световна война и успяла да я постигне благодарение на своя ръководител Жорж Клемансо (1841-1929 г.), известен привърженик на военния курс. Успешно изиграл своята отрицателна роля в работата на конференцията и Лойд Джордж (1863-1945 г.) – министър-председател на Великобритания, проявявайки последователно своята голяма враждебност срещу славянството. Единствено президентът на САЩ Удро Уилсън се противопоставил на предвидените в проектодоговора изключително тежки санкции спрямо победените страни. Пътят за постигане на коварните цели на Парижката мирна конференция минава и през т.нар. Съвет на петте, изграден от посланиците на Франция, Великобритания, САЩ, Италия и Япония. Този Съвет на петте правил селекция и чистка на предложените за включване или не в дневния ред на Парижката мирна конференция.
Дейността на българската делегация
За участие в мирната конференция от българска страна била създадена делегация, в която освен тридесетината експерти по различни проблеми, влезли и известните политически деятели Янко Сакъзов, Александър Стамболийски и проф. Димитър Михалчев. Ръководена от министър-председателя Теодор Теодоров, делегацията извършила сериозна предварителна работа. Без да се отказва от земите, окупирани и заграбени от съседите по време на войната, тя правилно насочила главното си внимание към тракийския въпрос. Позовавайки се на точни статистически данни и изследвания на учени с европейска известност, делегацията основава българската защита на два основни аргумента: Първо. В исторически аспект преобладаващият етнос в областта Тракия винаги е бил български. Второ. Лондонският договор (17-20 май 1913 г.) определя за източна граница с Турция линията Мидия – Енос. Този договор безапелационно е подписан от самата Турция и от всички останали воюващи страни и е одобрен от великите европейски сили, което означава, че цяла Тракия си остава българска, каквато е била и преди войната.
На 26 юли 1919 г. делегацията, водена от Т. Теодоров, пристига в Париж, където вместо по установения дипломатически церемониал, е посрещната от полиция и през цялото ѝ пребиваване във френската столица била поставена под строг полицейски контрол. На нашите делегати било попречено да установят контакт с малкото българофили във френската столица. Затова делегацията помолила писмено господин Клемансо да бъдат взети под внимание и публикувани предоставените от нея контрааргументи, оборващи обвиненията във френската преса за „варварствата”, извършени от българите по време на войната. Тя настоявала и за незабавно организиране и провеждане на безпристрастна международна анкета за установяване на истината и верификацията на публикациите. Това обаче не станало, както и не видяла бял свят брошурата „Историята на обвиненията срещу България”, отпечатана на френски език. В нея експертите от делегацията аргументирано и убедително изобличавали измислиците на „малките победители”.
На 1 август същата година нашата делегация връчила лично на ръководителя на мирната конференция Клемансо изложение за Западна Тракия и нейния етнически състав. В него се изтъква, че от общия брой на населението 260 хиляди са българи и българомохамедани, 190 хил. са турци и към 70 хил. са гърци. Една седмица по-късно Т. Теодоров предоставя в Съвета на петте петиция, надлежно подписана от 31 176 българи – глави на семейства, с общо 166 650 души членове, изгонени от Източна Тракия и проявили готовност да се върнат по родните си места. На 1 септември българската делегация връчила на г-н Клемансо набор от османотурски документи, доказващи българския характер на Източна Тракия в границите от Мидия – Енос на изток. И те за съжаление, както всички други материали, представени от българската делегация, останали без последствия.
Разочарованието на Удроу Уилсън
По желание на Клемансо Мирната конференция се събира в лятната резиденция на император Людовик ХІV – дворцов ансамбъл край град Версай, южно от Париж, построен през ХVІІ-ХVІІІ в. Конференцията – този „безпримерен в историята върховен всесветски ареопаг” бил открит от френския президент Реймон Поакаре (1860-1934 г.) – участвал активно в разпалването на Първата световна война. От лявата му страна седял Л. Джордж, от дясната У. Уилсън. След краткото слово на Р. Поанкаре председателското място заел Клемансо, който още в уводната си реч показал лошото си отношение към американския президент и неговата програма от мерки, станала известна с името „14-те точки”: „Господин Уилсън е великодушна и човеколюбива душа, но повече от идеите му са химерични… Ние ще устроим света, ще образуваме Съюз на народите и тогава ще поканим победителите, според степента на тяхната виновност и разкаяние да се присъединят…”
Независимо от общото военолюбиво настроение в работата на Парижката конференция, У. Уилсън успява да се противопостави на подготвените тежки санкции спрямо победените страни със своя декларация от 8 януари 1918 г. Конкретно за България той настойчиво защитава историческото ѝ право да се запази нейният излаз на Бяло море. В Сорбоната, в която по-рано бил избран за почетен доктор на правото, той казва: „Един силен дух на обновление е необходим на света. Човечеството има нужда да се възвиши морално. Една висока справедливост за всички народи трябва да се създаде и закрепи чрез общите съвети. Който се опитва да се противопостави на справедливостта, ще бъде рано или късно срамно повален”. След като френският премиер Клемансо налага своето мнение по мнозинството разглеждани въпроси с помощта на Англия и Италия, американският президент У. Уилсън демонстративно напуща Парижката мирна конференция и не подписва мирния договор.
Из Ньойския мирен договор с България, 27 ноември 1919 г.:
Член 36. България признава Сърбо-Хървато-Словенската държава.
Член 37. България се отказва в полза на Сърбо-Хървато-Словенската държва от всички права и трити върху териториите на Българското Царство, разположени отвъд границите на България, така както те са описани в чл. 27.
Член 42. България се отказва в полза на Гърция от всички права и трити върху териториите на Българското Царство, разположени отвъд границите на България, така както те са описани в чл. 27
Член 48. България се отказва в полза на главните съюзни и сдружени сили от всички свои права и трити върху териториите на Тракия, които принадлежаха на Българското Царство и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както са описани в чл. 27, сега не са дадени никому.
България се задължава да признае решението на главните съюзни и сдружени сили относно тия територии главно що се отнася до поданството на жителите им.
Главните съюзни и сдружени сили се задължават да се гарантира свободата на икономическите излази на България на Бяло море.
Член 65. Задължителната военна служба за всички ще бъде отменена в България
Член 66. Общият брой на военнослужещите в българската войска не трябва да надминава 20 000 души.
Член 121. България се задължава да плати и съюзените и сдружени сили се задължават да приемат сумата от 2 милиарда и 250 милиона златни франка.
Vae Victis – тежко на победените!
Знаем тази крилата фраза от римския историк Тит Ливий. Той е разказал едно предание за галския вожд Брен, който в 338 г. пр.Хр. наложил на победения от него Рим да заплати контрибуции от 1000 фунта злато. Римляните се съгласили, но отказали да измерят златото с по-тежките мерки на победителите гали. Тогава Брен поставил върху теглилките и меча си и казал фразата „Горко на победените!”
Привеждам примера с галския вожд Брен, защото много напомня за поведението на Клемансо и ръководителите на другите страни-победителки в Първата световна война, които наложили своята мярка при определяне контрибуциите спрямо победените. Те сами взели и решение, че „обезщетение и територия не може да се иска от победителя в полза на победения”. Така, без участието на българската делегация, без да бъдат разгледани представените от българска страна изложения, съображения, доводи и прочие документи, бил подготвен мирният договор с България.
Тежката мисия да го подпише се паднала на новоизбрания министър-председател Ал. Стамболийски. На 27 ноември 1919 г. в 10,30 ч. той е взет от офицерите за свръзка и заведен в кметството на Ньой. Въведен в тържествено украсен салон, той се озовал пред Клемансо, който мълчаливо го подканва да подпише мирния договор. Стамболийски с твърди стъпки се приближава до масата, сяда, слага подписа си и захвърля перодръжката… На излизане от кметството казва: „Няма да минат повече от три-четири години и този позорен договор ще бъде ревизиран!” „Да, ама не” – казваше журналистът Петко Бочаров. Ние сме в навечерието на 100-годишнината на Ньойския договор и продължаваме да сърбаме попарата му.
Когато договорът влиза в сила (20 август 1920 г.) най-голяма трагедия се разиграва на северозападната българска граница. Братята сърби я маркират с изорани от плугове бразди. Те са прокарани не между селищата, а през тях. Става така, че 42 села са буквално разполовени – едната половина в българска, другата – в сръбска територия. От българска страна не са поставяни гранични обозначения и постове, но сръбските власти не пускат никой да прекрачи от двете страни на границата. Разделени са семейства – бащи от деца, братя и сестри. Имало случаи на разделени дворове – къщата е в българска, оборът с домашните животни – в сръбска територия. Не могат да си издоят кравите. Не ги пущат на сватби, кръщенета, погребения. От 100-200 м от границата се провиквали „За кого бие камбаната?”, защото почти всички черкви останали в българско. Стигнало се дотам, че от сръбска страна изпращали съобщения с опитомени гълъби за новородени, оженили се или умрели, след което в майка България черковните камбани бият радостно или тъжно.
Пред 100-годишнината на Ньойския диктат
И след 100 години, и след 200 години оценката за Ньойския мирен договор не може да бъде променена – той не е ратифициран и следователно е незаконен. За нас българите и за българската история той е пример за незачитане на човешките права, за пълно несъобразяване с нашата етническа история, за целенасочено раздробяване целостта на българската етническа територия и умело противопоставяне на българите от Югоизточна Европа едни срещу други. За това допринасят много фактори, но на първите две места са интересите на великите сили и стратегическото местонахождение на българската етническа територия, разположена на най-ветровитото място на Балканите.
Ньойският договор създаде българския бежански въпрос и впоследствие го усложни, сериозно разклати и доведе до крах българския национален идеал. Оценявайки събитията от преди век, от днешна гледна точка има два момента, които не трябва да пренебрегваме. Първият е външнополитически, който говори, че българската кауза има известна външна подкрепа и сред политици, общественици, интелектуалци, представители на художествено-творческа интелигенция от страните победителки, САЩ и неутралните държави. Вторият момент се свежда до българската национална покруса, която ние българите сами си създадохме поради липса на действащо обществено мнение, ниска политическа култура, недостатъчен обществен контрол, слаби демократични механизми в обществото… Погледнат от 100-годишната дистанция, Ньойският мирен договор си остава акт, който не реши нито един от маркираните в него проблеми. Събития като Ньойския диктат трябва да бъдат постоянно припомняни и обсъждани.
Смолянчани против Ньойския договор
В богатия архив на смолянското читалище „Христо Ботев ’1871” са съхранени интересни сведения за борбата на родопчани против Ньойския договор и неговите несправедливи решения. Ако човек разгърне т.нар. „Златна книга на дарителите”, въведена от председателя на читалищната управа Ангел Кацаров през 1933 г., ще се натъкне на кратки посвещения на граждани, дарили суми за строеж на читалищната сграда. В тях твърде често индиректно проличава отрицателното отношение към Ньойския договор и вредните последици от него за стопанските и поминъчни условия в Родопите. Ще посоча две от тях, в които личи носталгията на смолянчани към Бяло море:
„За култивирането на чист, кристален патриотизъм и осъществяване идеалът на българския народ – излаз на Белото море, за факела на народното пробуждане и просвета, подарявам скромната си лепта от сто лева. 31.ХІІ.939 г. В.Д. Пампоров”
„За Родопа, за нейния културен възход и стопански мир – най-късия път към цветистите брегове на Бело море. Ив. Петлешков”
През 1930 г. настоятелството на същото читалище участва във всенародната акция в защита на трима наши сънародници в Македония – Атанасов, Шалев и Илиев, които публикували мемоар за сръбските насилия в Македония: „Няма българско семейство, което да не е почернено, което да не оплаква било убит баща или син, било поругана майка или сестра, било изтезаващи и гниещи във влажните затвори на Скопие, Битоля, Велес, Щип, Кавадарци…”. Заради този мемоар тримата българи от сръбска Македония били осъдени и затворени. В България последвала масова акция в тяхна защита, организирана от Всебългарския съюз „Отец Паисий” с председател – роденият и израснал в смолянското с. Широка лъка Митрополит Софийски Стефан. Благодарение на активността на читалищното настоятелство в Пашмакли (така се казвал Смолян до 1934 г.) до Общото събрание на народите в Женева били изпратени десетина петиции от училищата, организации, дружества и частни лица.
Темата за лошите последици от Ньойския мирен договор често се появява по страниците на родопския печат. Пашмаклийски окръжен вестник (бр. 21 от 15 април 1931 г.) публикува обръщение на окръжния управител Д. Атанасов към жителите на Пашмаклийски окръг, в което засяга усложнената обстановка в Родопите след Ньойския договор. „Живях и работих между вас цели четири години – време достатъчно да опозная вас, живота и нуждите ви. Аз чувствах и виждах как ви притиска мъката и неволята, която новата политическа граница с Гърция ви създаде, аз виждах лошите последици от със нищо неоправданото безгрижие на отговорните фактори…”
На 23 ноември 1931 г. по предложение на Централния акционен комитет за борба против Ньойския мирен договор – София ,е учреден такъв комитет и в Пашмакли с ръководство както следва: председател Райчо Христов Палагачев, секретар Георги Поп Фотев и членове: Райчо Данчев – председател на дружество „Тракия”, Ангел Кацаров – председател на дружество „Смолянски юнак”, Кирил Георгиев – председател на ловно-рибарско дружество „Сокол”, Ангел Пандалиев – председател на читалище „Христо Ботев” и адвоката Наум Главинчев – председател на Културно-просветната комисия.
Една седмица по-късно (29 ноември 1931 г.) в салона на старото читалище на „Пазара” в Горно Смолян се провело общо събрание на Пашмаклийския акционен комитет, което било много добре посетено, включително и представители от цялата община, станали интересни разисквания, била разработена и приета резолюция от 8 точки и взети решения от 5 точки.
Изказванията се завъртели около залинялото овцевъдство поради прекъснатата възможност стадата да пашуват през зимата в Беломорската равнина; за настъпилите затруднения при гурбетуващите родопски майстори (дюлгери, абаджии, терзии), за намаления търговски обмен и прочие.
Обсъждан бил изселническият въпрос, настаняването на бежанците, занемаряването на учебното дело.
Добре подготвен учител изнесъл беседа на тема „Уилсън – борец за световна свобода”.
Решенията на първото общо събрание на Пашмаклийския акционен комитет за борба против Ньойския мирен договор, който по същество е околийски, тъй е записан и в резолюцията, започва с порицание и почитание. В т. 1-ва се порицават господата Клемансо и Л. Джордж, в т. 2-ра се пожелава „вечна памет на господин Уилсън, борец за световна правда”. В т. 3-та е отправена молба към българското правителство и тия на Англия и Италия да повдигнат в най-близката секция на Обществото на народите въпросите за:
а) Ревизия на Ньойския мирен договор;
б) Премахване на репарациите;
в) Обезоръжаване на държавите;
г) Даване на България излаз на Бяло море;
д) Гарантиране на свободата на българите в Македония, Тракия, Западните покрайнини и Добруджа и обезпечаване свободата на самоопределянето им.
Решенията завършват с апел към световната преса и световната демокрация да работят за световния мир.
Никола Дамянов
