Много, много често си спомням за Христо, за нашия последен разговор и… сърцето ми започва да кърви. Бащински обичах Христо.
Уважавах го. Ценях го!
Семейното му възпитание бе на високо ниво. Културата – също.
И така… Христо изскочи зад ъгъла на къщата ни и ме видя, седнал на терасата, която е точно срещу тяхната къща. Беше дошъл пеша от Смолян. Често правеше тези преходи.
– Здравейте, г-н Барбов. Как сте?
– Благодаря, добре съм. Ела да поседнем, да си починеш.
Говореше с мен на Вие, вероятно заради възрастта ми или възпитаното му, а най-вероятно и заради двете.
Ще поседна за малко, защото ме чака работа. Копая основите за работилница за ковано желязо. Гледах по БНТ 1 предаването за библиотеката Ви. Впечатлен съм! Може ли като се завърна от Еверест, да ми отделите малко време да я разгледам?
– Разбира се. Ще споделя нещо съкровено с теб: Аз също изкачвам моя Еверест, образно казано. Стремежът ми е върха на Познанието. Колкото повече навлизам в тази материя, толкова повече осъзнавам, колко невеж съм, но това не ме спира в стремежа ми ….
Христо беше здрав като скала и красив като Аполон. Със сигурност е носил радост на семейството и приятелите му, като Александър Чобанов, мен и много други.
Имаше невероятни баба и дядо. Интелигентността и благородството бе изписано на лицата им.
Пожелах му успешно изкачване и радостно завръщане, от върха на света – Еверест. Уви! Бог бе решил друго. Навярно и той много го обичал и е решил да го вземе при себе си.
Отново поглеждам към неговата къща, и очите ми се навлажняват… Споменът изплува, образът му също. Все едно, че се случва днес, в този миг…
16.12.2018 г, с. Левочево
Анастас Барбов
