На 27 септември 2017 г. стават 3 години от кончината на мама – Севдалина Петрова Байчева, по мъж Панайотова. За нас, дъщерите й, тези 3 години са се свили в един миг, все едно този черен ден е бил вчера. Почти всеки ден през тези 3 години си припомняхме разговор, случка, песен с централна фигура майка ни. Припомняхме си нейните невероятни анализи като учител по литература, театралните й постижения, ярките обществени изяви. Но наскоро научихме нови неща за нейното битие, неща, свързани с отчетливата й дисидентска дейност, за която е щяла да бъде изпратена в Белене, неща, свързани с откритата й позиция срещу социалистическия режим. Майка ни за пореден път ни изненада. Нейното дисидентство искаме да припомним и почетем днес.
Родена през 1934 г. в Шумен, Севдалина Байчева живее от десетгодишна възраст в София, където завършва „Българска филология“. През 1956 г., тя се запознава с току- що излезналия от Белене Петър Пеев, изпратен там през 1953 г. за участие в заговор за взривяването на паметника на Сталин в София. Заради близостта си с Петър Пеев и заради участието си през 1956 г. в подготовката на антикомунистически митинг в подкрепа на Унгарските събития тя е задържана и разпитвана от Държавна сигурност.
От 1959 г. преподава и живее в Чепеларе с изключение на периода от 1969 до 1974 г., когато със семейството си се премества в София. Там тя възстановява приятелството си със Петър Пеев, който я запознава с Георги Константинов (ръководител на заговора за взривяването на паметника на Сталин, наскоро освободен).
През 1971-72 г. Севдалина Панайотова става център на група инакомислещи, в която влизат нейни бивши ученици от Чепеларе, вече студенти в София, бивши ученици от София, настоящи колежки от завод „8-ми март“, където по това време тя е библиотекарка, и др. Те четат забранена литература („Раково отделение“ и „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин; „Очерк за моя живот“ на Томас Ман; „Мистика и безверие“ на Николай Райнов и други), обсъждат грешките на социализма от философска и социално-политическа гледна точка, критикуват червената буржоазия.
През 1972 г. Севдалина се опитва да създаде в завод „8-ми март“ литературно-философски кръжок и изработва план с темите, които ще се разглеждат. Успоредно с това поръчва на някои от близките си студенти да направят анкета сред своите колеги на тема „Младежта и социализма“. Въпросите са: какво мислите за социалистическото общество; какво трябва да се направи, за да се подобри животът и др. Предвижда въз основа на анкетите да напише критичен материал за живота на българската младеж, който да бъде изнесен на Запад и публикуван там. За тази цел се свързва с моряк от Бургас.
По същото време – 1973 г. – Георги Константинов избягва на Запад. Петър Пеев и Севдалина Панайотова са обявени за анархотерористи и съучастници на Георги Константинов и са обвинени, че принадлежат на нелегална терористична организация. В романа си „Емигрантски спомени“- том 1, Георги Константинов, позовавайки се на архива на ДС, описва замисъла на тайните служби да организират показно наказателно дело срещу терористите Севдалина и Петър. За събирането на “доказателства“ ДС си служи с арести, подслушвания, заплахи, изнудване, вербуване. Самият Георги Константинов казва, че Петър и Севдалина никога не са били нито анархисти, нито терористи и снизходително говори за нейния „литературен кръжец“. Самата тя, преди десетина години, когато прочете статия във в. „Труд“, че са я разследвали като анархист-терорист, „умря“ от смях. Наистина, за тези, които я познаваха, Севдалина като таен агент на анархистична терористична организация, буди смях. Но през 1973 г. нещата никак не са смешни…
През септември 1973 г. Петър Пеев отново е изпратен в Белене за 3 години, а в апартамента на Севдалина е направен обиск. През следващите месеци тя многократно е привиквана и разпитвана от ДС за връзките й с Георги Константинов и Петър Пеев, за “четенето и разпространяването на литература, насочена против социалистическия строй“, за „..разговорите, в които сте изразявали клеветнически информации за обществения и държавен строй“, за опитите й да създаде философско–етичен кръжок и др. На 8 януари 1974 г., Севдалина е „задържана под стража за 14 дена“ в Следствено управление на Държавна сигурност на ул. „Развигор” № 1 като „обвиняем по чл. 108“. Баща й и съпругът й, Панайот Панайотов, всекидневно стоят пред Следственото управление, опитват се да получат някаква информация и търсят начини да й помогнат. Разпитвани са и хората от нейния кръг. Някои стават агенти на ДС, други – просто доносници, а има и такива, които отказват да сътрудничат за сметка на едно непрекъснато наблюдение от страна на властите в продължение на години.
В доклад на ДС от 21 януари 1974 г. се казва, че: „Севдалина Панайотова няма престъпна дейност, поради което на 18 януари беше освободена“, но поради лошото й влияние над младежта „намираме целесъобразно да бъде изселена от София“. След като я освобождават, Севдалина заминава за Чепеларе, където вече са съпругът и децата й. ДС приема, че Чепеларе може да служи като място за изселване. Поради липса на доказателства следственото дело 6965 “Анархисти“ е прекратено през пролетта на 1974 г.
Иронията е, че именно в Чепеларе Севдалина Панайотова развива най-активната си опозиционна дейност, превръщайки словото в основно средство на борба срещу социалистическия режим. Като учител по литература и ръководител на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създаваше сценарии и постановки, които редовно предизвикваха неодобрението на социалистическата власт – от първичната партийна организация, през градския до окръжния партиен комитет.
Но всъщност опозиционната дейност на Севдалина Панайотова се изразяваше предимно в поредица ненабиващи се на очи действия, жестове и думи, като нетрадиционен прочит на произведение (особено на пролетарските поети Смирненски и Вапцаров), „неподходящо“ изказване на учителско събрание, споменаване на „забранен“ факт или автор пред учениците, даване на забранена или полузабранена книга, възпитаване в не-страх и не-подчинение, репетиции на читалищната сцена след вечерния час, пеене на белогвардейски песни, безплатно даване на уроци (т.е. отказ да участва в натуралната размяна на услуги срещу блага), почтеност, достойно поведение и отстояване на принципи. Ето, както пише по този повод проф. Румяна Йовева в сп. „Български език и Литература, 2015 г.: “Тя бе Творец със смели и оригинални идеи, със способност да ги осъществи. Бе Гражданин с нетърпимост към всяка посредственост, подлост, предателство. Беше и възторжена, и гневна, но никога – апатична. Беше Приятел, на когото можеш изцяло да се довериш – ако е нужно, можеше да будува нощи наред с теб докато възвърнеш равновесието си, докато отново можеш да продължиш, но никога не ти спестяваше нелицеприятни истини…“
Натрупани с годините, тези „дребни“ на пръв поглед неща се превръщат в дисидентство с много по-голямо влияние от впечатляващите бягства зад граница и говоренето по „Свободна Европа“. Културната и най-вече моралната опозиция на Севдалина Панайотова предпази мнозина от загубване на мярата за добро и зло, почтено и низко, отговорно и безотговорно, смело и подло и т.н. А наличието на морални ценности е първото условие за изграждане на гражданско поведение.
Севдалина Панайотова не е известен писател и режисьор, нито популярен дисидент, но животът и творчеството й са пример за всекидневна и последователна съпротива срещу социалистическата псевдохудожественост и фалша на социалистическия морал. Съпротива, която възпита поколения на смелост, гражданска позиция, активност и антикомунистическо мислене.
В заключение искаме да споменем, че за нас, дъщерите на Севдалина, нейната политическа биография обогатява образа й на смела, често авантюристична личност, изключително себераздаваща се с риск да загуби самата себе си.
Почивай в мир, мамо!
Теодора и Боряна Панайотови
