Тази история се случи подир септемврийския преврат, но тя е почнала векове преди това. Вече бях завършил богословското училище в Черепишкия манастир и ме бяха ръкоположили. Даскале, знаеш, че тогаз въобще не беше време за попове, но нямах друг изход, щото се бях цанил за слуга на Господа много преди безбожниците да вземат властта. Че бял ден не видях от тях, сигурно знаеш, но моята приказка не е за попските ми патила, а за нещо друго – много по-драгоценно и възвишено, за което си струва да дадеш и най-милото, живота…
Вярно е, че се уповавах пловдивският владика да ме проводи в Павелско, дето ми е хвърлен пъпа, но митрополит Кирил сметна, че ще съм по-потребен в Златоград, дето служих смирено по Божия воля цели петдесет и две лета насетне…
Бях свещеник в градския храм „Св. Георги“, но в енорията ми влизаха и селата наоколо, които обикалях начесто, въпреки че бяха населени повече с иноверци, насилствено потурчени още при първата ислямизация на планината. Кълняха се в друга вяра, но бяха люде един път и ми помагаха за какво ли не. Понеже всичко им идваше отръки, особено много ми се притичваха на помощ, когато трябваше да се позакърпи някой храм, параклис или някакъв друг църковен имот. Времената бяха такива, че по-вечето неща правехме скришом…
Над Старцево – едно голямо и гиздаво село – се издига връх, който се откроява сред останалите баири. Още преди да дойдат османците, дедите на днешните обитатели успели да съградят на него китен манастир – „Света Неделя“. Да, ама като дошла ордата на Гаази Сефидин паша не само че го сравнила със земята, но и насила откарали българите на един мост и им рекли: „Чалмите или главите!“. Мнооого кръв отнесла реката, но накрая синът2 на Енихан Бабђ, постигнал своето…
Векове по-сетне родолюбив селянин издигнал на мястото на манастирското пе-пелище параклис „Св. Неделя“, който старцевци и до днес свойски наричат „Станиде-ле“.
Когато отидох, покривът на тая черквица беше паднал и трябваше да се стори наново, за да не рухне цялата постройка. Затуй спазарих двама майстори от Старцево и малко по малко взехме да го поправяме. Надвечер седнахме на сефалък под чаталест дъб хем да пийнем по една ракия да ни вземе умората, хем и да вечеряме. Още не бяхме си допили чашите и откъм селото дойде Юмер, брат на Ахмед – единия майстор.
– Седни да пийнеш една – поканих го аз.
Той седна, но не го свърташе на едно място, та Ахмед разтревожен го попита:
– Какво стана? Роди ли?
– Не! – хептен кахърно му отвърна Юмер, сетне притури: – Три дена са напъва, пък нищо…
– Да не я изпуснем бе, Хаир? Какво да правим? – попита угрижен Ахмед другия майстор, който беше към шейсетгодишен.
Смълчахме се, защото възрастният се умисли, а и какъв акъл да дадеш, когато родилните домове бяха толкоз нарядко, че се брояха на пръстите на едната ръка, а пък рейсове минаваха на два-три дена веднъж.
Хеле по едно време Хаир попита новодошлия:
– А доската взехте ли, бе?
Онзи се чукна по челото, сетне гаврътна чашата наведнъж и хукна презглава по нанадолнището. На другия ден по икиндия чухме Юмер наново да иде. Как тъй го чухме ли? Ами пееше „Дощеро, моя майчина“ та пушек се вдига. Като се изкачи, изва-ди от пояса шише ракия, отпуши тапата и радостно рече:
– Роди. Ха наздраве!
Настъпи шумна радостна гюрултия, но мен ме човъркаше нещо, та попитах:
– Каква е тази дъска бе, джанъм? Да не е станок, който помага на родилката?
Тримата се засмяха, спогледаха се, подир което Хаир ме хвана през рамо.
– Не е, дядо попе, но помага не само на родилки – отвърна с уважение той, сетне добави: – По-добре да не знаеш!
Нищо повече не попитах, но на следващия ден като останахме сами с по-младия майстор, му рекох:
– Ахмед, ще ми кажеш ли каква е тая дъска?
– По-добре да се запаля, отколкото да ти кажа, отче! – отсече твърдо той.
– Приятели сме, пък ти… – почнах, но нарочно спрях.
– Прав си, ама не бива… – отвърна той, сетне се замисли и рече: – Мога само да ти кажа, че родилката e осемнайсетгодишната ми сестра Емел, която ражда за сефте.
Подир сахат пак го подхванах.
– Грях ще сторя, отче, не ме карай… – примоли ми се майсторът.
– Нали знаеш, че на поп и имам всичко се казва – настоях аз.
– Закълни се, че ще пазиш тайна! – неочаквано поиска той.
Откакто му се заклех, много вода изтече оттогаз, промениха се не едно и две неща, а и Ахмед е вече рахметлия, царство му небесно, та затуй реших да открия какво ми каза той онзи юлски ден на 1945-а.
Завалията се огледа насам-натам, сетне присви ръцете си на фуния и на един дъх ми прошепна в ухото:
– Доската, която ни помага не само при раждане, а и винаги, когато челяк има зор, е иконата на Света Богородица, тя ни пази и селото.
Само дето не паднах от чутото… По едно време се чух да питам:
– А къде е иконата?
Ахмед наново се заоглежда, сетне пак зашептя:
– И да знаех, нямаше да ти кажа – откровено си призна той, после добави: – От турско я крием, и сега я крием, че тия са…
– Безбожници – помогнах му аз, като го видях, че спря и затърси думата.
– Ъхъ! Затуй є викаме доска, а не куна (икона).
– Ако ти трябва, как можеш да я вземеш?
– Като се разчуе, че си на зор, има едно скришно място в селото, дето някой я оставя през нощта, оттам я взимаш, като си свършиш работата, там я връщаш. А кой е оставя и къде е крие – никой не знае!
Ахмед ми каза достатъчно, затуй му благодарих и почнах да си бия главата от-къде е иконата. Не след дълго ме осени мисълта, че вероятно е от опожарения манастир. По-късно друг човек ми сподели, че иконата е спасена от жена, която след като се махнала ордата на онзи паша, отишла на пепелището и сред руините я съзряла, малко опушена в единия край, но образът на светицата бил непокътнат… Над шейсет години пазя тая тайна, а българите от селото вардят иконата на Света Богородица повече от шест века, сигурен съм, че ще я вардят най-малко още толкоз, за да го има и селото, и хубавите люде. Даскале, разказах ти моята преживелица, за да кажеш на идните, че колкото и да е тънка връзката със старата вяра в някои родопски селища, тя никога не е прекъсвала и няма да прекъсне.
Тъй свърши своята история духовникът мъдрец, който след повече от седем десетилетия безупречна служба на Бога, му се представи на 28 март 2015 г., на деветдесет и петгодишна възраст…
Васил Венински
