Творческата Съдба на поетесата Славка Мариновска, родена в Родопите – с. Славеино, живуща в Пловдив, е трудна, мъчителна, изпълнена с болка и страдание, преодоляла множество препятствия от самото детство и в ранната младост, през критичните, объркани, сложни и смутни времена през последните десетилетия!
Активното й творческо присъствие започва след ПРОМЯНАТА от 1989-та година, като в хронологията на нейния творчески поетичен актив се вписват последователно: „Безсезонна жена“-1993г., с рецензент Петър Андасаров, редактор Георги Братанов, „Апокрифно чувство“ – 1999 г., отличена с 1-ва награда в националния конкурс „Лудогорие-луда земя“, посветен на Петя Йорданова, издадената само за 24 часа от Експресиздат, „Заточено слънце“ и „Лилава утопия“- 2 книги в 1 том – 2000 г.
4-те книги: „Живот на прима виста“- 2013 г., „Автограф ог мълния“ – 2013г., „ПЛъТФОРМИ“ – 2013 г., „Чифт леви обувки“-2013г., с резензенти Гриша Трифонов и Марин Кадиев, са от Издателство „Български Писател“. Книгата „Мълчаливият поет“- в съавторство с Димитър Мариновски и колектив, за поета Иван Шишманов – Бистров, на която тя е рецензент, претърпява 3 издания. През 2024 г. излизат от печат „Монолози на рибите“ и „Абаносов блус“ от Издателство „Български писател“, заедно с книгите „Родени, за да коленичат“ и „На тихото ми взривовете тъмни“, от ИК „Захарий Стоянов“, лирически сборник социална поезия с около двеста лирически текста, повече от двадесет рецензии за нейната впечатляваща поезия, и то от автори като Любомир Левчев, Петър Андасаров, Гриша Трифонов, Недялко Йорданов, Андрей Андреев, Лозан Такев, Еми Мариянска, Марин Кадиев, Илияна Илиева, с едно трогателно автобиографично есе на равносметката и тайните на творческия акт: „Размисли за живота и за поезията ми“. В момента под печат са още два тома – със социална поезия и лирика: „Над летвата на битието“, и „Небесен солфеж“. През 2025 г. ще излезе от печат и малко бутиково издания книга-„Пределите на моята безкрайност“- с философско-езотерично звучене, дар на авторката от поета, журналист и композитор Пламен Сивов, с негова рецензия, с изцяло подготвена и аранжирана книга от него.
Славка е член на Движение Световни Поети, представена от г-жа Виолета Бончева, участвала е в 14 антологии в България – 2, в Швеция – 8, като 7 са от издателство Миджлени на г-н Сокол Демаку, 1 в международното списание „Мир“ на г-н Сабри Йосеф, в Германия – 2, в издателство“Стела“ на г-жа Лада Баумгартен, 1 в Световна Антология Атунис в Брюксел и 1 в Турция – в билингва Антологията на г-н Ахмет Емин Атасой. Има поетичен приз, връчен от поета Алексей Калакутин – Русия. През 2025 г. десетки нейни стихотворения и биографията й, както и рецензията на Продрум Димов за „Монолози на рибите“, са публикувани в Световния поетичен сайт Atunis. Тя участва в Световната Антология Atunis за 2026 г., с 3 свои стихотворения, снимка и биография, представени от президента на сайта – големия поет и общественик, Агрон Шеле, в Брюксел.
Нестандартността в подхода към актуалните проблеми, латералните техники на поетически изказ, силната есеистично-публицистична виртуозност в стилистиката и поетиката на лирическия наратив, правят текстовете й неповторими като търсене и художествено-естетически постижения днес, когато в жанра на т. н. „Женска поезия“ се отличават впечатляващите постижения на Маргарита Петкова, Маргарита Мартинова, Валентина Радинска, Ирина Велева, Светла Дамяновска, Ели Видева, Надя Попова, Елка Няголова. Поезията на Славка Мариновска е своеобразен екстравагантен и ексцентричен микс от интимно-психологически, социално-граждански, религиозно-мистични, пантеистични, патриотични и строго философско-екзистенциални теми, идеи, концепции и мотиви. Този синкретизъм на поетиката е пречупен през призмата на модерното светоусещане, високия емоционален градус на сенсулистичната й чувственост и свръхчувствителност. Определено интроспективни, самоаналитични, наситени с много ирония, сарказъм, гротесковост, са стиховете на поетесата: „По циферблата безпощаден на небето“, „Преди да се родиш, залязваш“, „На малкия човек“, „Нетърпимост“, „А мечтите ни-пепел от рози“, „Крадец“… В голяма част от текстовете и доминира и документално-емпиричното, фактологично начало/ „Серафимовска сюита“, „На Джоко Росич“, „Залез над Славейно“/, като изконният генезис на вдъхновението й е заложено в родовата памет на родното й, любимо село Славеино – в Западните Родопи, това митично революционно гнездо, комитско село-родопското Оборище, дало и на родната ни култура редица личности, превърнали се в символ на пример за подражание, като самата тя е потомка на така известния с интелектуалната си мощ Шишмановски род, а също в преки родствени връзки с популярната фамилия Сендови!
А ти си все така неотразимо
И винаги въздишката ми секваш!
Над хорската нетрайност пада зима,
Но не над твойта тиха достолепност…
… Залез над Славейно…
Изконната любов на поетесата към Природата, майка и естествено начало на всичко конструктивно в този свят, е закодирана в естествената й предразположеност към хармонията и симетрията, като универсални естетически и етични категории, в космополитните им и конвертируеми Вселенски измерения! Тази поезия впечатлява със своята емоционалност и виталност, като тя се появи със силата и смелостта на поразяващата искреност на словоизлиянията, с което пренареди до голяма степен архаичната ценностна система на доста хора, живеещи с аксиологически категории, представи и понятия отпреди половин век! Основните мотиви в тази оригинална и ефектна поезия, са органически синтезирани от Съдбовния повик за връщане към първичното! Първичната простота и естественост, неизменната вярност към Природата, изисква отхвърляне на лъжливата Романтика и суета, разграждане и отхвърляне на конфекцията от предразсъдъци, която лицемерието фалшиво предлага, но до Чудесата достига само онзи, който умее да вярва като децата! Естествеността на природата изисква тотално отхвърляне на „измамните блаженства, фалшивите илюзии и менте ценностите“- иначе Природата не допуска до себе си! Поезията на Славка е спонтанна реакция срещу усложняването и рационализирането на човешките отношения в съвременната цивилизация, срещу тоталната роботизация и епидемичните размери на Изкуствения интелект, повсеместната електронизация и против изкуствеността и пародийността на новия, урбанизиран и урбанистичен начин на живот. Вероятността Тя да се чувства уютно и комфортно в автентичните, архаични времена на АНАЛОГОВАТА епоха, са твърде достоверни! Поетесата притежава едновременно цветно метафорично виждане, но добре владее и контрастния черно-бял графичен рисунък, поетическата й но-техника е живописно-импресионистична! Тази разточителна образност, бликаща изпод перото й понякога усложнява възприемането. Поетесата общува със Земята, Небето и небесата, Слънцето и Луната, Водите и Дърветата, горските обитатели и домашните животни, Чувството за единство с природата е израз на поетическата й концепция за единството на Живота!
От Страданието (самсара), към Познанието, това е пътят на Истината на Съществуването, радикален въпрос, превърнал се в квинтесенция на авторските търсения на Поетесата!
Тя отстоява популярната философия на минимализма, като според романтичното й светоусещане: „В малките, деликатни неща е скрит смисълът на Всичко!“…И така се раждат неологизмите в поезията на вечно търсещият, авангарден и експериментален творец – думата „ниществят“, която има своя генезис и означава „нищество“, т.е „нищожество“, като смисъл на мислене, поведение и приносен характер на присъствието си в бита и битието!
…Небето дава, а в кошара ти ще вкараш…
Знаеш – изборът е твой, Вселената прелива от подаръци!
Решаваш – да си шут или герой!
Ваятел си на всеки час и миг!
Дилемата е ясна и хипотетично основната идея е внушена директно – …човек винаги сам кове съдбата си! Поетесата има склонност към притчово-алегоричния, метафоричен изказ, като форма на неординерността в синтаксиса на „обратния словоред“- специфичен нюанс и особен поглед към видимия, житейски и вътрешен, духовен процес на строго персоналния, личностен избор на чисто човешко присъствие и избор на оръжие в този сложен и объркан и/или сбъркан свят, видим/явен и скрит /невидим, амбивалентен, подвеждащ и коварен във вечните си изпитания!
…Събуди си крилете, човеко! Излитай,
че птици сме, не просто хора!
Вечната борба, война на истината срещу лъжата, на Доброто срещу Злото, на конструктивното срещу деструктивното, на смисленото начало срещу нонсенсовия, необятен и необхватен безкрай, ето това са основните, глобални теми, залегнали в контекста на креативните търсения на поетесата! Тази сентенциозност и афористичност в поезията на авторката не е само и единствено рационално доминираща и лаконична, тя обогатява лирическия синтез на стиховете й с плавно, но и рязко и спонтанно очертаните конструкции на парадокси, антитези и оксиморони. Необходимо е задължително да се подчертае, че идейно-художественото значение на темата за Смъртта, се определя от функцията й на върховна гледна точка, на преоценка на ценностите, която дава възможности за най-качествена селекция на глобалните, кардинални философски проблеми, разкривайки истинските трайни стойности като вид интелектуална компенсация в сложния процес на експериментиране с формата и съдържанието на лирическия текст! И като че ли времето в усещането на поетесата тече все по-ускорено!
И още един миницикъл изящна лирика говори за изключителното майсторство на поетесата да експроприира невероятна широка гама от чувства: от драматизма и ужаса на проблемното всекидневие до артистично-фриволното, игрово начало на критичните ситуации в бита и битието на обикновения питомец на грешната Земя: „На смисъла убягващата риба“, „Събудени криле“, „Смисълът“, „Излинялата жар на живота“ “- (лирико-драматична поема, по-скоро потенциален диалог с реципиента, интензивна наситеност с риторични въпроси) и програмното „Свят наопаки“, което се превръща и в емблема на творческите й постижения по отношение филигринното, версификаторско майсторство и изящното, майсторски поднесено креативно начало на съществуването като висша форма на екзистенция и високоорганизирана материя:
…Облечи си наопаки днеска душата
с най-любимия детски пуловер,
със протритите лакти, с най-весели шарки,
с възли цял, с опакото нагоре!
Да ти ройне косите пияният вятър,
Откога ли конете им-атове
Сресани са на път-в плитките на нещата,
оседлани из бездните адови!
Да разплиска в очите искрящото вино,
синевата от небесния лин!
Тралал`и си и смешки, и глупости в синьо,
пак с главата надолу, Пипилота виси…
Хедонистични мотиви и вик за пълноценно изживяване на живия живот като възторжен химн на радостта и удоволствието от съществуването във всичките му разновидности и всичко това е композирано и изразено в една хармонична/симетрична архитектоника на базата на фолклорни, народнопесенни стилизации! Тази изконна, органическа връзка с богатството на народното творчество – (мотиви, теми, идеи, концепции) е иманентна за търсенията на поетесата! При нея има доминиращо сладостно усещане-отдаване на сетивната радост на Битието. В този смисъл чувството за безвъзвратно изтичащото време не крие метафизически ужас, а е производно от езотерично, витално-езическо просветление, проявяващо се като апология на сенсуалистичната сетивност и катарзис на чисто телесно-греховното, т. е. сетивното вълшебство е по-силно от рационалното прозрение и познание за Чудото в чисто житейско-прагматичен план! Тази поезия притежава художествен свят с константни априори и същевременно динамични характеристики! Всъщност налице са предпоставки и за реализиране на малки лирико-драматични поеми, лироепически жанр към който тя има афинитет: „Ин-ЯН-Живот-Танц в седем осми“, „По малко име само оставам, по Родина“, „И тишината лилави поеми пише“, „Завръщане у дома“, „Боже! Теб наричам хляб, обич и вино!“. В тях наред с професионалните постижения се прокрадват и шлагерно-граждански мотиви на декламация и нравствено-емпиричен дидактизъм!
Като съдбовно заклинание в древен, магически ритуал звучи стихотворението „Не ги съди“- блестящ символ и олицетворение на емпатията, благородството и аристократично извисените чувства на авторката, която в изповеден, персонален монолог (и все пак потенциален диалог), разкрива метафорично искрената си и неподправена житейска философия, подчинена на християнската етика и милосърдие:
Не ги съди! Не са тъй лоши хората,
а просто са самотни и нещастни
и заслепени в лустрото, с топора
на злобата, усърдно ти подкастрят
разлистените клони, не разбират
по колко пъти денем ти умираш
сред тинестото в тъжното си блато,
с измамния блясък на престиж и злато…
И всеки в ъгъла си сврян те гледа,
без даже за минута да опита
в обувките ти дървени да влезе,
с мазолите ти, чак до кръв протрити…
Това е христоматийно стихотворение, родеещо се с търсенията и постиженията на класици в модерната ни лирика като Веселин Ханчев, Владимир Башев, Станка Пенчева, Добромир Тонев, Борис Христов, Георги Борисов… Все в тази тоналност и идейно-тематична проблематика са издържани ефектни лирически творби като „Живот под наркоза“, „Двулико ежедневие“, „Живот-менте“, „Страх“, „Броим се за човеци“… В сатирично-гротесков и впечатляващ иронично-пародиен план са изведени и решени повечето от актуалните, важните и глобални въпроси на ДЕНЯ, днес, сега и тук!
Повечето от цитираните заглавия определят физиономията на тази поезия, без граници за фантазията и въображението, която обаче може органично да приеме и по-минорни интонации, по-голяма емоционална интензивност и по-интелектуализиран съдбовен драматизъм!
Поезията на Славка Мариновска е един нагледен и достоен урок по нравственост, извисен морал, по Родолюбие, Родинознание, Доблест и Достойнство, нагледен пример за това как в едно единно, органично цяло се съвместяват високите етични добродетели, нравственият хуманизъм и емпатия с всеотдайния патриотизъм и Любов към Родината България на всички нива-локално, регионално, национално, космополитно!
Доц. Петър Хаджинаков
