ЛИЦА

Живот без междучасия

Очерк за дългогодишния директор на Райковската гимназия Величка Пачеджиева

Минеш ли по главната улица на малкия град, ще срещнеш или познати, или добри познати, или приятели. С познатия ще размените поздрави, с добрия познат ще изсърбате по едно кафе, а с приятеля ще е празник, че в случайността ще откриете закономерност. Не помня откога се познавам с математичката Величка Пачеджиева – Калайджиева, сигурно покрай съпругата ми, с която заедно учителстваха.
И ако съм придобил понятие за широко скроени хора, това е било от Величка Пачеджиева и съпруга й, архитект Иван Калайджиев. И двамата родени един за друг. И двамата вглъбени в своята професия – Величка сред формули и цифри, Иван – сред пространствените селения. Така както астрономът броди сред неизброимите звезди, поетът – сред думи и метафори, химикът – сред валенции и елементи… И Величка, и Иван бяха високо над низки страсти и ниски храсти, над които не прелитат птици, бяха чужди на „фанфаронството и палафурдажиите”, онези, които се тупаха в гърдите, без да се изправят с гръд и чест срещу лъжата и интригата, срещу подмяната на ценности и морал… За тях истината бе свята, както бе свята майката и родината.

Стремежът на Величка Пачеджиева беше да развива логическото мислене у подрастващите. А тя, логиката, става неизменна част както в житието, така и в много професии, които учениците щяха да си изберат. Имаше ли работа, не знаеше умора. Имаше ли веселба, не знаеше отмора. Искреността бе естественото състояние на нейното поведение. „Право, куме, в очи.” По-добре горчивата истина вместо сладката илюзия. Горчивата истина ще поболи и ще се превърне в прозрачна чаша с вода, а сладката илюзия – в тиня, която не става дори за кирпич, с който да издигнеш къща. И да не забравя – Величка Пачеджиева бе с борбен дух, не оставяше каруцата си да затъне в калта. И знаеше дневния ред в оценката на хората – доброто, което вършат, знанията, които притежават, и вярата, която не накърняват.
Не познавах добре философията й за житието-битието, но със сетивата си долавях, макар и приблизително: „Събудиш ли се, благослови деня, но не забравяй какво име ще оставиш!” И с усмивка и на диалект би изрекла: „Не ставай дирек на търколена диньо (свят)!”

Величка Пачеджиева е завършила специалността „математика” в Софийския университет „Климент Охридски”. Отначало бе учител в Икономическия техникум „Карл Маркс” – Смолян. Освен че се изявяваше като добър преподавател, в нея се събудиха и организационни заложби – избраха я за профпредседател, довериха й се, за да сплоти още повече колектива. И колегите й не се излъгаха. Работата си е работа, но преподавателите имат нужда да се събират извън учителската стая. Топло се приемат новите колеги, уважението и коректността стават неизменна част от взаимоотношенията, опознаването е необходимост, защото човек не е само това, което се вижда… Защото човек не отива на работа само заради насъщния хляб, а и заради духовната атмосфера, заради приятелството, което не знаеш кога ще се роди, заради добрата дума, която ще чуеш за себе си, но която е далеч от суетата и себелюбието… С една дума – Величка Пачеджиева възроди и изпълни със смисъл, с истинско съдържание и значение профпредседателството. За разлика от много други профпредседатели, които се превръщаха в сателити и суфльори на административния директор. И всичко вършеше не по задължение, а по убеждение. И защитаваше членовете на организацията така, както трябва да се защитава личната позиция и личното достойнство.

Очевидно, отговорните институции забелязаха положителните качества на педагожката и я назначиха за директор на Второ основно училище „Проф. д-р Асен Златаров”. И още на втория ден на вратата й се почука и влязоха три по-възрастни учителки, които искаха да й дадат съвети. Пачеджиева ги изслуша внимателно и им каза: „А сега си вървете в класовете, а аз знам какво да правя.” Никола Николов, учител по рисуване, който десетина години бе в колектива на Величка Пачеджиева, е красноречив: „Тя беше родена за директор!” Освен ангажираността си с учебно-възпитателната работа, имаше и стопанска ангажираност – да се изгради нова пристройка към училището. Всъщност каква пристройка, то си беше половин училище. Приятно й беше да върши и това, имаше и предимство, че за съвети се обръщаше към съпруга си, който бе архитект на новата част и вещ в тази област. И Величка се справи със строителството, тъй необходимо за по-ефективен учебен процес. И още нещо, много важно – сградата щеше да е студена, ако тя не създаваше колектив, ако не гореше, ако не се чувстваше призвана, ако децата не идваха с желание и любознание…

Когато приемаше имуществото на училището, както си е по реда, а в протокола пишеше и портрет на капитан Петко войвода. Да, ала портретът го нямаше, никой не знаеше къде е, а у Пачеджиева се появи съмнение, че някой го е откраднал, използвайки „смяната на караула”. И като нямаше друг начин, даде ултиматум на отиващия си директор: „Ако до двадесет и четири часа не се намери Петко войвода, ще сигнализирам на съответните органи.” Тези органи се знаеше кои са. Още на следващия ден намериха Петко войвода зад една врата. А мястото на безстрашния поборник не беше там, а на стената и да ни гледа право в очите – да не забравяме как трябва да се борим за свободата си, пък ако трябва и главата ни да падне от рамената!

След легендата Димитър Велков, Величка Пачеджиева е най-харизматичният директор на Райковската гимназия „Васил Левски”. Някои си въобразяват, че да ръководиш, значи да командваш. Вярно е, че командата на Величка вървеше, но тя насочваше усилията на колектива към една обща цел – да дават на децата много знания, достъпно, разбрано, аргументирано. Пачеджиева хармонизираше отношенията с колегите си – етиката и моралът да са над всичко, нямаше какво да се дели под това небе, светлината е неделима, но необходима. В колективите понякога се появяват и доносници, които се приближават до директора, за да ги информират за атмосферата в колектива, за това какво се говори зад гърба й, да злепоставят този или онзи учител. Пачеджиева веднага прекъсваше подобни опити, но имаше един и същ аршин в оценката за работата на всеки преподавател. Не се поддаваше да бъде въвлечена в пристрастия, в неясни групички или, както се казва сега, в колективната безличност. Беше начисто с всеки и това я правеше силна, неподражаема, уважавана. Тя като да бе закърмена, освен с майчиното мляко, и с утринната светлина на справедливостта, там, където е заселена и коректността, и почтеността, и принципността.

Ново доверие получи Величка Пачеджиева – поръчаха й да оглави Единното средно-професионално училище „Васил Левски” или по-накратко казано – легендарната Райковска гимназия, най-старото учебно заведение в Средните Родопи. Едва ли има родопчанин, който да не знае на какво ниво е гимназията, защото с диплома от нея завършилите къде ли не отиват да кандидатстват, къде ли не се реализират, но където и да са, споменът за гимназията продължава да озарява техните дни и години, въжделенията и стремленията им… Спомен, който се слива с мечтата за високи пориви и още по-високи цели. Тук Величка преоткри себе си, усети в най-висока валенция същността си и златното си покритие. Веднъж, прибирайки се вкъщи, уморена от тежкия ден, без да иска, се вглъби: „Две плюс две е четири, предавам на децата материя от математиката, но как да събера на едно място любовта и омразата, блясъка и тъмата, предаността и измяната, вярата и безверието? Аз си служа и с делители, но как да разделя онова, което надава вик да е цялостно, което придобива черти на съвършеното, което идва от незнайно къде и се устремява към хоризонта, без да си в състояние да го спреш?”

И тук на Величка Пачеджиева предстоеше да направи ремонт на старата сграда, което осъществи. Трябваше да продължи изграждането на спортната зала, но тъй като общината не я подкрепи, не се изпълни. Това, което зависеше от нея, го правеше, но откъде да намери финансиране, толкова много средства?

И една нейна мечта, лелеяна толкова време, се сбъдна. Отдавна искаше гимназията да се превърне в природо-математическа. Но това не стана без усилията й, постоянни и аргументирани, и най-вече на бившия учител по математика в училището Стоян Попратилов, който тогава работеше като експерт в Министерството на образованието и който лобираше за тази кауза.

Една след друга идваха и си отиваха учебните години. Децата израстваха, учеха се, дипломираха се, приемаха ги във висшите учебни заведения. Завършваха и се задомяваха, раждаха и отглеждаха нови поколения, животът налагаше своята наредба, а тя, учителката, не преставаше да изкачва стръмните стълби към гимназията, които водят нагоре, на чиито площадки можеш да спреш, но не можеш да не продължиш. С неизброими семейства Пачеджиева свърза своята динамична и смислена съдба чрез училището. Учила е бащите или майките, а сетне дъщерите или синовете им… Организираше и курсове по математика, след като се пенсионира, в които разкриваше още по-дълбоко магията на тази наука, която не всеки обичаше, но е фундаментална, в основата на други специалности. Не беше й чужд и благородният жест, като на най-бедните не вземаше такса.

В минути на усамотение тя се връщаше в спомените си, пъпната връв с младостта, с любимия съпруг Иван, който си отиде преди нея, с родителите си, с родовите си корени… Завършвайки средното си образование в Чепеларе, Величка Пачеджиева кандидатства в Пловдивския и Софийския университет, разбира се, в математическите факултети. И на двете места е класирана, ала когато пристигна известието, че е приета, майка й Дора скри съобщението. „Къде ще върви в София, много е далече…” И когато Величка все пак научи радостната вест, веднага замина за София и в последния ден, в последния час, се записа студентка. Величка Пачеджиева най-усеща свободата си в часа по математика – когато двайсет и пет, трийсет чифта очи са отправени в нея, жадни да поглъщат знания, та дори не чуват звънеца, който звъни за междучасие. Всъщност животът на преподавателката се превърна в живот без междучасия. Веднъж й предложиха да премине на работа в окръжна обществена организация, убеждаваха я с какво ли не – че е престижна, с повече възможности за развитие, с по-висока заплата, но тя не склони, не се помами, а си остана до черната дъска, с тебеширения прах, с онази атмосфера, незаменима с нищо. Пачеджиева бе своенравна, но красиво своенравна, красиво неопровержима и категорична. Има такъв случай – от една фондация издейства средства за компютри. Оборудва залата, а от Регионалния инспекторат я укориха, но тя остана непреклонна. „Направила съм го за учениците. Нека ме накажат!” Величка Пачеджиева имаше памет за рода на майка си, от който са израснали личности с принос в развитието на България в различни области на обществено-политическия и икономически живот. Голомеховският род датира от 1775 година, като най-видният представител е книжовникът Васил Дечов, автор на историята на Чепеларе, направил редица реформи и като кмет на града.

Пишейки за Величка Пачеджиева, не мога да не отделя няколко реда и за съпруга й Иван Калайджиев – и двамата талантливи творци, единият в областта на математиката, другият в архитектурата. Пачеджиева създаваше личности, Иван издигаше сгради, в които тези личности да живеят, да работят и да се осъществяват. Хотел „Здравец”, „Пещерняка” и Спортното училище в Чепеларе, блок „Топола” и студентското общежитие на филиала на Пловдивския университет в Смолян… Венец на цялостното творчество на Иван Калайджиев е църквата „Света Неделя” в град Неделино, храм, в който Калайджиев вложи целия си талант, защото го проектира с любов и вяра. Храм, в който много българомохамедани се върнаха в лоното на християнството и влизат в него смирени, със свещ в ръка и с молитва към небето. Аз не мога да изброя колко къщи е проектирал Иван, които се превърнаха в уютни домове, в които се раждат и отглеждат деца, в които цари любов, сгода и топлина. И той на по-бедните балканджии не вземаше и лев за подготвените проекти. Правеше го, защото обичаше Родопите и жадуваше планината да се обитава от повече хора, да не опустява, а тези, които са я напуснали, да се завърнат.

В народопсихологията си българинът уважава, но не харесва хората, които се отличават, които повече блестят, които по духовен ръст са по-високи… Оказва им признание, но приглушено, съобразява се с тях, но с полудуми, забелязва сянката им, но не и делата им, чува гласа им, но не и откровения им шепот… Величка Пачеджиева получи признание и от родители, и от своите възпитаници… Самуил Каварджиев е откровен: „Величка Пачеджиева носи в себе си чистотата на човешкия дух, любовта към хората и природата, готовността да подкрепи и даде сили на всеки, който се нуждае от състрадание и помощ…” Удостоиха я с високата награда „Неофит Рилски”, но заслужаваше повече. Това не оскърбяваше нейната рицарска чест – самолюбието беше безсилно да излезе пред съзнанието какво е свършила в земния си път. Наследниците, дъщерята Теодора и внукът Сава, решиха в нейна памет и по повод стогодишнината на Райковската гимназия да учредят стипендия „Величка Пачеджиева” на ученик, който показва висок успех по математика. И двамата си мислеха едно и също, без да го споделят взаимно: „Дано тоя ученик върви по нейния път, но със свои стъпки. И ако отиде по-далеч, това да бъде небесната награда за майка ни. И да има характер – да е необорим в своята решителност, с неутолима жажда за справедливост и ведър като утринна светлина, която предвещава хубав ден…”

 

Advertisement

ЕДИН КОМЕНТАР

  1. Най-добрата математичка в целия регион! Беше и винаги ще е номер 1! Страхотен професионалист и човек с главно Ч! Поклон пред делата й! Поклон пред паметта й!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button
Close
Close