Разкази

Забранени монолози

РАЗКАЗ

Тази сутрин Петето реагираше спонтанно, негодуваше и затова баба му Данче го бе изкарала с инвалидната количка по-рано на терасата. Около него бяха накацали гълъбите и гукаха неистово, все едно бяха солидарни с неговия спонтанен протест. Здравка от горния етаж дотърча на мига и се тапоса на кухненската маса, и зачака да й сипят кафе. После двете жени седнаха на малката тераса и запалиха по цигара. Леля Данче се бе просълзила и хлипайки разказваше на Здравка истории и мъки по отглеждането на Петето. Тя беше бясна на дъщеря си, че не го бе изоставила още след раждането, ами го е задържала… Заради него тя напусна драматичния театър, да й умирисва душата на лайна това детенце. Петето се развика от терасата и двете жени се втурнаха при него. Но леля Данче бързо се успокои и каза на Здравка, че това са неговите забранени монолози, които той изнася на птиците… А те в хор му отвръщат с гукане, дори и дивите гугутки от по-ниската топола бяха там. Някои от гълъбите не се страхуваха от него и кацаха по инвалидната му количка, и цапаха терасата с техните изпражнения, и това беше вбесило баба му Данче да го плесне по изкривеното му лице. Когато Петето го нямаше, на терасата гълъбите не кацаха по парапета и по количката. Леля Данче въздъхна дълбоко, но Здравка я успокои да не съжалява за плесницата, защото болните от такова заболяване нямат трайна памет и не разбират смисъла на думите и деянията. Пък и тя беше пенсионирана медицинска сестра и била чела много за тези болести, нищо, че е работила като манипулационна сестра в градската болница. Да, ама Петето наблюдаваше света от тази тераса и усещаше как циганските кучета се страхуват от изоставения пинчер, който се хранеше като тях от кофите за боклук. Залаеше ли пинчерът злобно срещу циганската каруца, чангалестите едри и кльощави кучета бързаха да се качват в нея за да се спасят от трикилограмовия звяр. Тогава Петето се превиваше от смях, изкривяваше лицеизраза си до неузнаваемост, а лигите му течаха като фонтан от устата. Петето разбираше и чувстваше всичко, нищо, че Здравка казваше на баба му Данче, че такива са безчувствени и не усещат болка и радост. Напротив, психологът, който го посещаваше веднъж, й каза, че височината на всеки интелект зависи не само от мозъчния му потенциал, но и от вродените човешки сетива да чувства. И Петето чувстваше, дори и омразата на баба му Данче, когато му сменяше пелените и го почистваше, той усещаше не само физическа, но и душевна болка, но нямаше как да се защити. Реагираше със сълзи на очите, които разбираха само птиците и обсъждаха гукайки случилото се с него…

Advertisement

Петето харесваше внука на Здравка, нищо, че беше по-малък от него, той му пускаше от лаптопа птици и даже по някаква програма ги рисуваше като анимация от филмчета. Тогава Петето с инвалидната си лява ръчица се опитваше да го погали по лицето за благодарност. После Стефчо му пускаше нежна музика, която унасяше Петето в сън, но дотогава, докато не чуеше плясъка на крилете на гълъбите.

Петето обичаше птиците, защото те му говореха и той разбираше техния език, нищо, че баба му Данче казваше, че това са забранените монолози на Петето… Към края на лятото Петето отпътува за Франция заедно с майка си и терасата опустя. Само гълъбите от време на време я спохождаха, постояваха, гукайки за минута и бързо отлитаха нанякъде. Леля Данче ги къшкаше и пляскаше с ръце, и им казваше, че Петето го няма, така че да отидат да търсят друга тераса, която да цапат с изпражненията си. Леля Данче не беше лоша жена, цял живот бе играла като треторазрядна актриса в окръжния театър на Делиормана. Там бяха я взели по някакъв член, направо от самодейната сцена. Някои от по-дългите роли още помнеше наизуст и когато трябваше да изиграе ролята на живота си, дъщеря й роди още като ученичка в гимназията и се наложи тя да отглежда инвалидизирания си внук. Понякога се сърдеше на Господ, че я остави млада вдовица и отреди да гледа своето продължение на рода – Петето, страдайки сам-сама в този мръсен живот. Затова тя се обръщаше към небето с високо вдигнати ръце и крещеше зверски: „Предавам се, Господи, чуваш ли, бе, предавам се…“ После кълнеше психолога, който й разправяше врели некипели, дрънкаше за разните му там сетива и интелекти от мозъчния потенциал… Какъв ти мозъчен потенциал и сетива, че той, Петето, беше на тринайсет години, а мозъкът му бе на едногодишно дете. И си беше, дето се вика, жив труп, въпреки рехабилитациите, лекарствата, че и другите скъпи процедури. Сега нека майка му да го гледа във Франция и да му бере гайлето. На нея и беше писнало и затова казваше на Здравка, че ако Петето беше агне, на мига ще го заколи, или ще го пусне от четвъртия етаж на блока, та да се свършат всичките мъки и теглила…

Изминаха повече от десет години и Стефчо се готвеше за специализант в един престижен френски университет, защото в България бе завършил френска филология с отличие. От леля Данче взе адреса на Петето, та като се устрои там да го посети. Измина доста време откак Стефчо беше във Франция и в един свободен ден позвъни на вратата на апартамента на майката на Петето. Вратата се отвори и от нея се показа един красив господин със снежнобяло лице, широки сини очи и буйна черна коса. Господинът се подкрепяше с бастун, но по-интересното беше това, че позна госта си и по френски маниер го разцелува за добре дошъл. Стефчо беше изненадан от гледката, защото си представяше по път, че ще завари Петето в инвалидна количка, придружаван от майка му. Макар и с дефект в говора, Петето заговори на своя гост, предложи му кафе и му посочи красивото канапе до прозореца с малка стъклена масичка, на която бяха подредени няколко блюда със сладки. Когато Стефчо тръгна за Франция, майките на инвалидизираните деца в България стачкуваха с черни тениски с надпис „Системата ги убива“ и той се попита какво ли щеше да е, ако Петето си беше останал в България… От канапето видя, че на отсрещната стена бяха бяха закачени рисувани птици, сложени в стилни рамки, а на работното му бюро стоеше недовършена картина на пощенски бял гълъб. Стефчо разбра от Петето, че рисува за едно природонаучно списание, което ценеше високо неговите рисунки на птици, дори заделяли по няколко страници във всеки брой, за да ги публикуват. Гълъбът, който той сега рисуваше, беше с пречупен и така зараснал крак, но въпреки всичко живееше, летеше и гукаше на своята любима, която го целуваше с розовата си човчица. Петето се просълзи, защото усети някакво сходство на неговата съдба с тази на наранения и инвалидизиран пощенски гълъб. Отвори терасата, изсипа шепа зрънца. На мига долетяха няколко двойки гълъби, там беше и гълъбът с инвалидното краче, който гукаше и целуваше своята гълъбица. Човчицата му гальовно се впиваше в нейната и тогава той затваряше розовите си оченца, за да полети към космичния мир, откъдето идваше любовта …

От Петето той разбра, ча майка му е запрашила с приятеля си в Холандия и, че нито един ден не го бе гледала. Просто го бе поверила на една клиника, където професор Даниел Херар за няколко години го бе вдигнал на крака. Но майка му пък е плащала престоя и лечението му там, и когато най-сетне е дошла да го види не е могла да повярва, че това е нейното момче. Петето каза, че таванската гарсониера не е на майка му, а на списанието, където работи, че дори е оформител понякога на кориците. После му сподели, че взема уроци по живопис, и че скоро ще нарисува в десетки платна своите забранени монолози от България, както казвала баба му Данче. Стефчо погледна към колажа с недовършената рисунка на гълъба, но видя, че откъм счупеното краче се подаваше качулатата главица на гълъбицата. В човчицата тя му носеше зрънце, а притворените и червенави очи му засвидетелстваха нейната гълъбова любов… Значи колажът е завършен, защото отдолу пишеше: „Стълба няма до звездите. До там се стига с обич и летене …“

Когато започна да се смрачава Стефчо беше седнал на една пейка край Сена, но още си мислеше за Петето, дори си повтаряше сентенциите, които той бе написал под всеки колаж, под всяка картина. Те не бяха нравоучителни, но пареха духа на съзнанието и бяха извадени от самия човешки живот, който живеем. Под картината с изсъхналия храст и птицата-дъждовник, на фона на напуканата от безводие земя, Петето беше написал: „Земята и небето се целуват чрез дъжда.“

Емил Енчев

Back to top button
Close
Close