„Изпитвам физическо и душевно блаженство при всяко идване в Родопите. Смятам това кътче опазено от алчност, омраза и озлобяване. За мен тук има някаква магия, излъчване, положителна енергия, хармония, от която имам нужда. “Забравените от небето” бе моят спектакъл-поклон към тази планина, хората и тяхната чувствителност.“
През 1956 година ме заведе в село Виево голямата българска художничка Златка Дъбова.
Снимаха филма “Ребро Адамово”. Посещението ми съвпадна с религиозния празник Байрам. Онези къщички, накацали по стрехите на планината, онази природа, хората, техният дух, добротворството, което изпълваше дните им, ме покориха още от първия път. Там видях мъже и жени да играят хоро без музика. Тропотът на краката им издаваше ритъма. Имаше нещо тайнствено в тази игра. Аз гледах езическия ритуал и недоумявах. Докато стоях сред публиката, встрани от мегдана, някой сложи ръката си в моята. Обърнах се и видях едно красиво момиче. Гледаше ме с широко усмихнати очи. В първия миг се стъписа, но след това отново ме хвана. Когато се разприказвахме, девойката ми предложи да станем посестрими. Никога не бях чувала дотогава за подобно роднинство, а в Родопите е масова практика. Родена и израснала във Варна, работила в Бургас и София, аз бях далече от някои самобитни народни традиции. Станахме посестрими и дружбата заживя в сърцата ни.
По-късно Райчо Гьорджев – директор на РДТ, ме покани да видя пиесата “И най-мъдрият си е малко прост” от Островски, на гостуващия театър на Моссовет. За втори път бях покорена, но сега от нейно величество публиката. Видях в салона хора, които разбират и имат нужда от театрално изкуство. Тогава реших, че си струва да поработя в Родопите. Започнахме с “Щуро племе”, след него поставих още няколко работи, между които и “Забравените от небето”. В моя живот има три важни пристанища: Бургас, София и Смолян. Там акостират корабите на моите илюзии, на моите надежди, на моята… вяра.
Мисля, че имам два необикновени спектакъла.
Този („Автопортрети за разпознаване“ – бел. ред.), чиято премиера ще е на 20 октомври (2006 г. – бел. ред.) и предишният, който пак се реализира тук – „Забравените от небето“. Благодарност и поклон пред Екатерина Томова за събраните от нея в книга изповеди на столетници, от които се роди и пиесата „Забравените от небето“. Това бяха хора, от които най-младият бил на 100 години, а най-възрастният на 112 г.
В тази книжка има един, който разказва за любовта си – как се оженва за една красавица – Магдалена, с която се обичат против волята на баща си. Бащата пък тръгва да му краде друга и също я довежда у дома. Целият разказ в пиесата върви на тукашния диалект. Исках да бъде на диалект. Интересно е, че моята племенница, която е пианистка, сподели, че като гледала спектакъла в София, още първия път разбрала всичко. Не че е знаела всички думи, просто музикалността на езика, поведението на актьорите, самата история са помогнали.
Мен лично ме потресе как този човек разказва за любовта си. Непрекъснато имах усещането, че тези хора ни превъзхождат по чувствителност, по чистота на духа. Грубо е да се каже, че са били нравствени. Тези хора са притежавали чувствителност от най-високата степен на духовност. Затова след като спектакълът минал в Плевен, хората казали, че тези, които са го гледали, поне няколко дни ще бъдат по-добри.
На пресконференция в Полша след като играхме пиесата два пъти на фестивал, трима души ми зададоха въпрос: Ако дойдем в България сега, ще срещнем ли такива хора. А това е покъртително за този край. А аз им отвръщах: „Този край – родопският, се отличава и сега от останалото отечество“. Всеки път като дойда тук и ми оставят багажа отвън за известно време, все забравям, че няма опасност. И даже не искам да помня, за да се изненадвам приятно всеки път.
Като работя тук, се настанявам в апартамент над „Супера“ зад пощата на новия център. И като се прибирам, гледам тези красиви зелени площи покрай стълбичките и им се радвам. Като видя хартийка от шоколад, чак болно ми става. Ако можех и сега да се разхождам нагоре, щях да взема някакви ръкивички и да ги събера тези боклуци, колкото и малко да са. Същото е и с хората. Боли ме като видя намръщен човек, който не се вмества в представата ми за тукашните хора – все пак 18 години идвам тук, откакто направих „Щуро племе“.
Обожавам този край още откакто видях тъканите и се влюбих в тях.
Баба Радка Пищалова ми показваше такива красоти. Тя ме въвеждаше там, където бяха овцете с двегодишна нестригана вълна. Видях и онези големи казани, в които въртят оцветените тъкани, за да падне вълната от тях. Гледах като омагьосана тази кристална вода и цветовете, и слънцето като грейнеше в тях, на мен чак ми прилошаваше от красота. После винаги идвах когато можех и пращах художниците да видят красотата на този край.
И много се страхувам от отварянето му към Беломорието. Зная, че е нужно и го желая – тук да дойде благоденствие за хората. Но отвътре ми е свито още откакто се заговори, че ще дойде цивилизацията, и тук помен няма да остане от тая чистота.
Спектакли на Юлия Огнянова
в Родопски драматичен театър – Смолян
„Щуро племе“
по разкази на Славе Македонски, драматизация Юлия Огнянова, сценография Георги Иванов, костюми Елена Камбурова – 1987/1988 г.
„Театрален дует“
по „Самоубиецът“ от Николай Ердман и „Баня“ на Владимир Маяковски; автор на театралния сценарий, клоунади и режисура Юлия Огнянова; сценография Николай Киров, Велимир Велев; костюми Елена Камбурова; асистент-режисьор Александър Морфов – 1988/1989 г.
„Последният ординарец“
по повестта на Цветан Николов, драматизация и режисура Юлия Огнянова, сценография Светослав Генев, костюми Елена Камбурова -1988/1989 г.
„Правосъдието в Мирамар“
по Роберт Мерл, сценография и костюми Елена Камбурова, кукли – Коларова, Пантелеев – 1991/1992 г.
„Забравените от небето“
по Екатерина Томова, сценография Елена Камбурова – 1994/1995 г
,Дългият път на деня към нощта“
по Юджин О -Нийл, сценография Александър Смолянов, костюми Милена Пантелеева, музика Петър Радевски – 1998/1999 г.
„Забравените от небето“
по книгата на Екатерина Томова, моноспектакъл със Златина Тодева – копродукция на Сдружение „Летен театрален университет“ и Театрална работилница „Сфумато“, 2000 г.
„Пожари“
по идея на Далтон Трюмбо, музика Рикард Боргард, сценография Александър Смолянов, костюми Марина Янева – 2001 г.
„Автопортрети за разпознаване“,
театрален сценарий по откъси от пиесите на Георги Караславов – „Снаха“ и „Татул“, Йордан Радичков – „Лазарица“, Димитър Талев – „Железният светилник“, поезията на Валери Петров и Константин Павлов – Юлия Огнянова, Крум Филипов, Емилия Ованесян, сценография Михаил Симеонов, костюми Елена Камбурова – 2006 г.
