IN MEMORIAM

Устово загуби свой духовен и обществен стожер

Нека денят, в който изпращаме доц. д-р Христо Гиневски, бъде обявен за ден на траур!

С потресаващата смърт на доц. д-р Христо Гиневски Устово загуби свой духовен и обществен стожер, Смолян – един от най-изявените си обществени дейци, Средните Родопи – най-изтъкнатия изследовател на Възраждането, България – всеотдаен радетел на родолюбието и воин на читалищата. Обществеността на Смолян тепърва ще усеща липсата му, защото доц. Гиневски се включваше с плам и енергия в отбелязването на всички годишнини, подпомагаше всяко изследване на родовата памет. И макар че се реализира успешно във всяка сфера, с която се зае – политика, журналистика, наука, читалищна дейност, той никога не каза, че нему се дължи повече. Той никога не поиска нещо за себе си, винаги се бореше за другите. Страницата във вестника няма да ни стигне само да опишем дори накратко неговото наследство.

„Неговата топлота и сърдечност бяха пословични. Широко скроен човек, той беше пример за по-младите читалищни деятели. Няма да го забравим и ще го носим винаги в сърцата си!“ – се казва в скръбната вест на Съюза на народните читалища.

„Роден съм на 10 март, 1943 година в тогавашното село Устово. Родителите ми са обикновени хора, баща ми Никола, като повечето устовци, се захваща с калайджийството и медникарството, но бързо ги изоставя и се отдава на каруцарството (кираджийството). У нас винаги имаше крава и муле в обора. След образуването на ТКЗС стана орач, по-късно е миньор в рудник „Ровино”и се пенсионира като такъв в урановите рудници на Герзовица. Майка ми Мария е от село Левочево, от Караустовския род, занимава се с домакинството, отглежда тютюн, работи в Тютюневия склад, санитарка в болницата и като чистачка в читалището.“ – разказва в своята автобиография той.

„Навярно съдбата ме тласна по този път още от ученическите години. Любовта ми към история датира отрано – с интерес четях и събирах всичко написано за родния край. Устовската прогимназия тогава се славеше като една от добрите в края. Първите ми учители Кирко Хаджихристев – талантлив педагог и обаятелен човек, Бона Хаджидиева, Дечо Хаджидиев… ми дадоха много. В гимназията в Райково попаднах на още по-добри учители. Мария Костова, Мария Седянкова, Алексиев, Г. Казалиев – те окончателно ме ориентираха към хуманитаристиката и конкретно към историята и литературата. В гимназията бях секретар на УК на ДКМС- първата обществена длъжност. Когато кандидатствах за ВУЗ, тогава имахме право да кандидатстваме в няколко висши учебни заведения – аз избрах Софийския и Великотърновския университет. И в двата бях приет – в София право и история, във Велико Търново – история. Махалата и някои от роднините настояваха да запиша „Право”, но бях решил – отивам да уча история в Софийския университет! И не сбърках – там попаднах на много добри учени и преподаватели – акад. Христо Христов, проф. Петър Петров, проф. Хр. Данов, проф. Николай Генчев (тогава доцент). Те задълбочиха моите интереси към историята. Много ми се искаше да запиша аспирантура, но по различни причини това не стана. Започнах работа като журналист в тогавашния окръжен вестник „Родопски устрем” с главен редактор Иван Гавазов, Никола Примовски беше зам.-главен. Той беше в основата да се насоча към журналистиката. След 1-2 години ме „харесаха” за комсомолски работник и бях привлечен на работа в ОК на ДКМС. Така тръгнах по пътя на обществената работа, та стигнах до зам.-председател на ИК на Окръжния народен съвет и първи секретар на Общинския комитет на БКП в Рудозем. След радикалните политически промени през 1990 година се завърнах в редакцията на „Родопски вести”. През 2002 година проф. Димитър Филипов ме покани на работа във Филиала на ВСУ „Черноризец Храбър” в Смолян, както и в редколегията на сп.”Родопи” като отговорен секретар. Това е най-творческото ми време – защитих доктурантура, а по-късно се проведе конкурс за доцент на ВСУ. Председател на журито беше проф. Иван Стоянов, в него влизаха още проф. Дойно Дойнов, проф. Иван Русев, проф. Петко Петков и проф. Вълкан Вълканов. Спечелих конкурса и бях назначен на щатна длъжност като доцент.“

Доц. д-р Христо Гиневски имаше редкия талант да се разгръща в най-различни посоки и това да не се отразява на никое от заниманията му. Цели 23 години – от 1994 до днес той бе председател на читалище „Кирил Маджаров“ – първото в Средните Родопи и едно от най-старите в страната. Заедно с това той бе преподавател във Варненския свободен университет и главен редактор на възстановеното от него списание „Родопи“. През последните 20 години той написва повече от 1500 страници с изследвания на миналото на Средните Родопи. Благодарение на доц. Гиневски Устово има своята двутомна история – „Миналото на Устово“, издадена през 2012 г., читалището своето монографично изследване – „Читалището в Устово: 150 години история“. Преди това написва книгите, с които става известен в научните среди – „Родопското Възраждане“ (1994 г.) и „Родопската интелигенция през Възраждането“ (2001 г.). Десетки са неговите научни изследвания в сборници и участията му в научни конференции. И някак естествено той се зае и със задълженията на председател на Българското историческо дружество в Смолян.

Под негово ръководство читалището в Устово се превърна не само в културен, но и в обществен център. Нито едно значимо събитие в Устово не се случи без участието на читалището и на неговия председател.

Доц. Гиневски даде много на Смолян и Родопите, за което ние като общество му дължим признателност. Затова най-естествено би било в събота, когато го изпращаме по последния му път, денят в Смолян да бъде обявен официално за траурен. И на едно от следващите заседания на Общинския съвет да бъде обявен посмъртно за почетен гражданин.

Ние дължим признателност не само на смолянчаните, които се окичиха със слава и прославиха града ни в България и по света. А и на онези, които са крепители на обществото чрез знание, духовност и родолюбие.

Зарко Маринов

Advertisement
Етикети
Абонамент за видео канала на "Отзвук" в Youtube. Безплатно е! Очакват ви над 100 видеа!
Back to top button
Close
Close
Close