Проф. Ружко Челебиев: Пикасо е рисувал до последния си ден и аз искам да съм така, само да съм здрав

Проф. Ружко Челебиев е известен и уважаван от смолянчани художник. Роден е на 30 януари 1948 г. в Смолян. През 1967 г. завършва Художествената гимназия „Илия Петров” в София, а през 1973 г. Националната художествена академия „Николай Павлович”. От 2002 година е професор и е преподавал на студенти в  Академията. Сега, вече пенсионер, заедно със съпругата си остават да живеят повече време в Смолян, макар че имат жилище и в София.

„Общо взето сме благоустроени и там и тук, благодарение на моите родители, които ми оставиха едно наследствено жилище, от което сега като пенсионер се възползвам на 100%. Тук много ни харесва и на двамата, спокойно е, близки сме си със съседите. Даже ми е по-добре на мен като среда между колегите, с които сме си и приятели”, каза проф. Челебиев.  В първите години като се е пенсионирал си е мислил, че ще му липсва преподавателската дейност в академията. Имал е възможност да остане да работи и след пенсионна възраст, но с напредването на годините е решил, че трябва да има малко време и за себе си. „Не мога да кажа, че окончателно съм скъсал връзката с Академията, защото мои бивши студенти ми се обаждат, чувам се и с колегите. Когато ходя в София не пропускам случай да мина през там и се оказва, че не са ме забравили”, обясни Челебиев.

За детските си години разказа, че и той като всички останали деца е бил палав. Когато е бил съвсем малък е  преживял един случай, в който е бил на ръба, между живота и смъртта. „Бил съм, може би на 2 години, когато нашите са строили новата ни къща. Тогава не е имало готова вар, а са си гасили и аз по някаква случайност съм паднал вътре във варницата, точно когато е била загасена. Слава Богу, че е минал един наш съсед, който ме е видял и ме е извадил. Иначе, общо взето, детските ми години преминаха както на всичките ми останали връстници. И аз ходих с кравите, пасях кравите, лятно време с вуйчо ми събирахме сено”, спомня си професорът. Завършва основното си образование в Смолян, в Първо основно училище, което тогава е било  единствено. В рода му нямало художници, а той още от дете много обичал да гледа когато някой рисува.  „Случвало се е като ми кажеше някой, че ей там някъде един художник рисува на открито и аз тичам запъхтян до него и гледам със зяпнала уста да видя как нещата се създават”, разказа Челебиев.

Заради този интерес към рисуването се записва в читалище „Христо Ботев” на кръжок при художника Петър Стайков.  „На него дължа много за моето развитие, аз тогава се запознах въобще с рисуването. Бях най-малкият, другите бяха по-възрастни и бяха много грижовни към мен. Специално Петър Стайков се отнасяше с много голяма любов към мен и аз съм му много благодарен”.

През 1963 година постъпва в Художествената гимназия в София. Професорът разказа интересна история за това, как едно момче на крехка възраст от малкия град отива да учи в столицата. В дома им в Смолян живеел един ревизьор със съпругата си, който бил от София и бил изпратен тук по разпределение. Те тогава забелязали какъв интерес проявява Челебиев към рисуването.  След известно време се прибрали в столицата.

„В един момент се обадиха на нашите и ги попитаха какво възнамеряват да правят с мен, тъй като след 3-4 дни са конкурсните изпити в художествената гимназия в София. Тогава нещата се задействаха много бързо. Явих се и успях”, каза проф. Челебиев.

По неговите думи за тази негова крехка възраст тези години в София са му били много странни. „За първи път се отделях от моите родители, беше ми трудно, живях в общежитие, което представляваше един бивш баскетболен салон, който беше точно на центъра на София. Нямаше голямо движение, но когато минаваше трамвай беше толкова шумно и стряскащо през нощите, сякаш минаваше под леглото ти”, спомня си професорът. Уточни обаче, че е бил в един сравнително добър курс. Половината от тях са били от провинцията, а другата половина от София и не се е усещала дистанция между тях. Сприятелили са се, помагали са си кой с каквото може и така годините са  минали неусетно.

Челебиев разказа, че след завършването на гимназията вече му предстояло кандидатстване. Имал две възможности: във Великотърновския университе – педагогически профил и  в Академията в София. Изпитите във Велико Търново били по-рано от тези в София. „Тогава се явихме около 240 души за 40 места. На първия изпит останахме 40 човека, а предстояха още два изпита, защото изпитите бяха три. Първия беше рисуване, втория специалност, третия литература. В крайна сметка се получи така, че останаха около 36 човека, а трябваше да са 40”, припомня си Челебиев. След като бил приет, а оригиналната му диплома била в Академията започнали да го агитират него и други негови приятели да си изтеглят документите от академията и да се запишат при тях.  „Тогава няколко души, мои приятели, решихме да рискуваме, не се записахме, явихме се на изпит в Академията и успяхме”, каза професорът.

След дипломирането си вече е трябвало да отбие задължителната по това време военна служба. „Тук вече извадих един от най-големите си късмети в живота, защото докато бях още студент във Военната академия бяха решили да си създадат едно заведение –клуб, и се бяха обърнали към нашата специалност да се изографиса. Действително бяха започнали колегите да работят, но така или иначе част от тях се дипломираха, друга част не успяха и остана една голяма част за завършване. Благодарение на това, тогава ме изискаха от Военно окръжие – Смолян да отида там да служа”, разказа Челебиев. Според него, това не е било никаква служба, защото той изцяло посветил тази година и половина на работата си. „За мен това си беше и една огромна практика, която да направя нещо и да мине службата”, каза професорът и разказа и за  един куриозен за него случай от първата седмица в казармата. „Там имаше охранителен взвод, който охраняваше сградите и мен ме зачислиха в този взвод. На всичко отгоре ми връчиха и автомат, а аз в живота си не съм виждал такова нещо, а старите войници, си правиха майтап с мен. Викаха ми дай да видим как ще го почистиш. На 10 ден ги събират всички с оръжието на плаца, а аз закъснявам. Когато командирът попитал къде съм, са му казали, че аз още се мотая”. Докладвали го на неговия пряк началник, че са му дали автомат, а закъснява за проверка, а командирът му много се ядосал, като чул това. Казал им, че не му трябва пушка и че е в казармата само да рисува. „Наредил им  всичко да предам и ме оставиха само да рисувам”.

По същото време, когато завършил и отбивал военната си служба му  възложили и първата му работа в Смолян, да прави мозайка. Тя се намира в бившия младежкия дом в сладкарницата. „Като служих и рисувах в академията трябваше да идвам тук и да изпълнявам мозайката. Тогава моят приятел,  колега и състудент Румен Найденов основно работеше тук, а аз идвах през 10-15 дена. „Накрая моят пряк началник започна да къса страници от военната ми книжка, за да не се види колко много отпуски съм ползвал”, припомня си професорът. По това време е сключил и граждански брак. „Ние още като студенти се запознахме, дружбата ни продължи и решихме да създадем семейство. Жена ми е завършила българска филология в Софийския университет. От врачанския край е, даже имах една баба на времето, която казваше: Виж, какво, жена по-далече от Рожен да не вземаш, та аз не само подминах Рожен и Стара планина та отидох и по-далече.  Нейната кариера премина в БНР, беше звукорежисьор на програма „Христо Ботев”, разказа с усмивка професорът. По думите му след като вече се е родила дъщеря му, са започнали едни от най-трудните им години. Нямало къде да живеят и са се върнали за три години в Смолян, докато детето поотрасне малко. По това време се е разкрила художествената гимназия в Смолян и е работил за кратко време там, след което заминал за София. „Тогава вече започнаха наистина едни трудни години, защото там останах на свободна практика, нямахме жилище, живеехме на квартира с дете – ученик, жена ми единствено работеше, но слава Богу, преодоляхме го този период”.

Челебиев разказа, че до преди Прехода в Смолян е имало много работа, свързана със стенописа, а той преимуществено се е бил насочил в тази посока. Каза също, че е имал голям късмет, че когато е завършил Академията, точно тогава се е строял Новия център на Смолян. Имал е възможност да се включи в монументалната украса на града. Тогава е реализирал първата си мозайка в младежкия дом. „За съжаление вече много от нещата с течение на времето не оцеляха. Фреското в профсъюзния дом, след като смени предназначението си, новият собственик е решил, че това не му е необходимо и го унищожи. Хубавото е, че аз си направих заснемане на нещата, сериозен документален фотоматериал, защото ми бяха необходими за подготовката на моите хабилитации за доцент и за професор”, поясни Челебиев. В Смолян е направил и голямата подова мозайка в сградата на Областна администрация и като мащаб няма по-голяма от нея. „В последствие обаче, явно тя не се е стопанисвала добре през годините и подлежи на реставриране”, каза художникът. Голямата мозайка в Община Смолян и в РЗОК също са негово дело.  „За съжаление тази мозайка в Здравната каса, която е една хубава работа и е много оригинална като замисъл и като изпълнение, като цветност, може би поради липса на помещения и липса на отношение, не знам защо, така трябваше да я преградят. Да направят две отделни помещения. Закрива се част от нея и си губи красотата. В гимназията в Райково имам една мозайка, тя е на тема Кирил и Методий, на хубаво място е и мисля, че тя ще се запази”, обясни художникът. За работата си в Смолянския район заяви, че много си цени тази, която е на обсерваторията на Рожен. „Тя стана една хубава мозайка, много добре беше приета навремето, даже лично покойният Дечко Узунов изрази едно много мило отношение към тази работа и тъй като аз бях представил два проекта, те казаха избери си единия и го реализирай, защото даже и те не можеха да кажат кой е по-добрият”, припомня си Челебиев. Има негови творби на много места в страната и в столицата. В София има няколко реализации – в Софийския университет,  в  хотел „Шератон”. Проф. Челебиев разказа и за една негова среща от преди около 20 години с  един японски предприемач, който посетил България. Неговата основна идея е била, когато са започнали преустройствата в бившите социалистически страни, да обикаля из Европа и да търси неща, които са конвертируеми в Япония. Преценил е, че единствено изкуството може да е и там на едно почетно място и затова е купил доста неща на български студенти. „Той направи в Токио една галерия „София” и се шегуваше, като казваше: аз сега купувам вашите работи, но ще дойде един момент когато вашето правителство ще иска да си ги купи обратно”. Професорът каза още, че японският предприемач е имал идея да спонсорира 100 стенописа в София, но когато са тръгнали с неговата представителка да обикалят и  да търсят  места за реализация всички им отказали, защото са предпочели да си направят рекламни пана. Тази идея е отпаднала, но благодарение на този предприемач, Челебиев  е имал възможност да реализира четири стенописа в балетното училище в София, а след това да замине за Япония да изрисува един таван на помещение с негов колега. „Изписах този таван с български шевици, а колегата ми нарисува един стенопис на стена”, поясни професорът.

Челебиев каза още, че след като са свършили  големите държавни поръчки, защото вече не се строят обществени сгради, той е преминал  на някакви по кавалетни форми, по-малки неща. Едни от последните му работи са медальони в църквата „Свети Висарион Смолянски”, а един медальон е направил и в Административния съд на Смолян.

Направил е и една колекция от автопортрети. По думите му те не са случайни. „Явно са правени и по някакъв повод. Може да е и просто някакво моментно желание. Беше ми любопитно да се изучавам и да се виждам как нещата се променят с годините”, каза Челебиев. Професорът заяви, че като цяло не може да се оплаче от живота си, въпреки премеждията и трудните моменти, които е имал и са минали добре. „Бил съм здрав най-вече, дадена ми е възможност да се реализирам като стенописец. Сега никой не ме спира да работя, да се изявявам в това, в което съм се посветил. Радвам се на семейството си, на внуците си и искам да ги видя укрепнали и стъпили на крака, поели своя път в живота.  Пикасо е рисувал до последния си ден и аз искам да съм така, само да съм здрав”, каза в заключение проф. Ружко Челебиев.