На 23 декември, две седмици преди да си отиде, с Виолета Филипова посетихме Георги Узунов в дома му. Заварихме го на системи, на легло. Бях го помолил за интервю. И да му предам поздравите на колегите – журналисти, с които два дни преди това се видяхме на събрание и предколедна почерпка. И на което той, въпреки огромното си желание, не можа да присъства. За съжаление, интервюто остана незавършено. Втората му част – по уговорка за след празниците, така и не се състоя. По-късно научих, че с Филипова сме били сред последните гости в дома му, а този разговор за него и за пътя му в журналистиката, на която той посвети 40 години – се оказа прощален.
Да започнем разговора за първите ти стъпки в журналистиката. С какво те привлече тя?
Започнах кариерата си като журналист в Смолян, преди това работих три години като треньор по ски бягане, след като завърших ВИФ. Мои възпитаници са били републикански шампиони, национални състезатели – Болярова, Антон Неделчев… Това са шампиони на България. Аз самият съм два пъти шампион на България – мъже, на 25 километра патрулно бягане. През 1970 година участвах в две универсиади, световни студентски игри – в Сестриере (Италия) и Инсбрук (Австрия). През 1970 година приключих спортната си кариера като републикански шампион, за втори път, с отбора на „Славия“. Първата ми шампионска титла бе с отбора на Смолянски окръг. Същата година завърших четвърти с щафетата на България на европейското първенство в Швеция.
Още като войник и студент съм писал за армейски вестник и „Студентска трибуна“. През 1973 година се явих на конкурс във вестник „Родопски устрем“ за младши репортери. Спечелих го и ме назначиха с временен трудов договор – юни, юли и август, до 1 септември. От 22 август от читалището отиваха на репетиции в Слънчев бряг, на море. Жена ми свиреше на мъжкия хор. Ходеше ми се на море, не бях ходил. И тогава отидох при тогавашния директор Никола Примовски с цялото си хлапашко дебелоочие. И му казах: „Другарю Примовски, договорът ми изтича след седмица. Вече имате мнение за мен, бива ли ме, или не. Ако ще ме вземете, моля да ме пуснете в неплатен отпуск да ида с жена си на море. (Бяхме младоженци. На 15 юли се бяхме оженили.) Ако няма да ме вземете, да ме освободите по-рано!“ Той каза: „Гошо, отивай си в стаята. Ще помислим, ще ти кажем.“ След малко ме викнаха в друга стая горе, събрани всички отговорни другари в редакцията, и ми каза така Примовски: „Решихме да те пуснем да отидеш на море с жена си. Справяш се добре, договорът ти се продължава.“
След три години кандидатствах за членство в Съюза на българските журналисти (СБЖ). Същата година кандидатствах и ме приеха задочен профил във Факултета по журналистика в Софийския университет. Завърших го през 1978 г. и ми предложиха да стана асистент по руска и съветска журналистика. Аз приех. Но на 25 август почина баща ми, майка ми отказа да дойде в София. Каза: „Не излизам от дома!“. Ние мислихме много с жена ми и решихме да се върнем в Смолян. Дойдохме си в края на 1980 година. В „Родопски устрем“ имаше обявени две места за репортери. Вече имах стаж в софийски вестници, със завършена специалност „Журналистика“. Но не ме назначаваха. И като мина време. Тогава отидох при главния редактор Тинко Илиев и го попитах право в очите: „В какво съм се провинил, къде имам издънка, та не ме назначавате?“ Тинко, Бог да го прости, беше откровен: „Не се вълнувай, не си се издънил, причината не е в нас, не е в теб, а в Окръжния комитет на БКП“. Отидохме с брат ми при първия секретар на Окръжния комитет Величко Караджов. И му казах за какво сме при него. Извика при себе си секретаря по пропагандата Никола Кучмов и го попита: „Другарю Кучмов, какво против има ОК на БКП срещу другаря Георги Узунов, та не го назначавате за редактор във вестника, за който е обявен конкурс?“ „Нямаме нищо против“ – отговори му Кучмов. „Моля, решете въпроса“ – разпореди Караджов. След няколко часа ми звънна секретарката на вестника и ми каза: „Идвай бързо да си подпишеш заповедта!“ И така се върнах в занаята, в журналистиката, на местно ниво. Колкото и да съм възрастен, дорде съм жив, няма да напусна СБЖ.
Правил ли си равносметка колко статии, дописки си написал?
Много, много… Не съм ги броил. Хиляди са. Имам участие в три сборника – за Рудозем, Мадан и Смолян. Не съм искал да пиша книги. Не ме е блазнило и сега не ме блазни. Половината смолянски действащи журналисти, ти не си сред тях, са мои кадри. При мен са почнали, при мен са се изучавали.
Какво мислиш за днешната журналистика? За вчерашната?
През последните 10 години е продажна журналистиката, нагаждаческа. Защото трябва да се самоиздържа. Защото няма приходи. И когато не пише за фирмата на Иван, на Драган, на Стоян, няма реклама от Иван, Драган, Стоян. Вчера, нали си спомняш, аз те поздравих за чудесния вестник, който правиш. А най-хубавото е, че има много реклами. Което значи, че това ти носи приход, за да го има вестника. Ти си достоен, много достоен. „Отзвук“ е единственият вестник в Смолянско, който поддържа тлеещия огън на журналистиката.
А предишната, през комунизма, по-свободна ли беше?
Не е била по-свободна. Защото се съобразявахме какво ще каже Окръжният комитет на Партията. Съобразявахме се за всяка дума, за всеки ред. Да не разсърдим отговорните другари. Да не ги засегнем. За една печатна грешка изгориха целия тираж на „Родопски устрем“ край Смолянските езера – 14 000 бройки. Вместо „станаха прави и ръкопляскаха“ беше напечатано „станаха крави и ръкопляскаха“. През 1989 година станах директор на „Родопски устрем“, който вече бе издание на Община Смолян, не на Партията, променихме името му на „Родопски вести“, направихме го ежедневник. Бях директор на вестника докато Костадин Чаталбашев бе избран за кмет през 1995 година. Аз напуснах, той искаше да остана, каза ми че бъркам. Но му заявих: „Знаеш, че воювах срещу тебе да не си кмет. Сега ти спечели изборите, аз не мога да остана повече. Морално е да се махна.“ Стоях два-три месеца без работа. Тогава почнах във вестник „Стандарт“, после в „Труд“ и след няколко години създадох вестник „Родопи вест“. А с Чаталбашев си останахме много добри приятели.
