Много от пациентите, които оперира от рак, го надживяват. На погребението му в Пловдив идват хора и от Турция, и от Гърция – заедно с негови студенти и колеги. Д-р Димитър Келебеков си отива едва на 58 години, но оставя след себе си спасени животи и своя школа от хирурзи.
Детската мечта на момчето от Райково
Д-р Димитър Келебеков е роден на 19 май 1926 г. в Райково, днес квартал на Смолян. Израства в скромно семейство. Баща му Никола е сред хората, положили основите на автомобилния транспорт в Родопите, а майка му Невена се посвещава на двете си деца – Мария и Димитър. Известна като изпълнителка на родопски народни песни, тя развива детското им въображение със сладкодумни приказки и игри на сенки по стените на дома.
Още от малък Димитър мечтае да стане хирург. Неговите „пациенти“ в детските игри са животни, които наблюдава с любопитство и внимание. В семейството цари разбирателство, а родителската подкрепа го съпътства по житейския му път.
От студентската квартира до миньорското общежитие
Получава основното и гимназиалното си образование в родното Райково. През 1945 г. започва да учи медицина в Пловдив и завършва с отличие през 1951 г. Като студент живее на квартира в дома на Йоан и Милчо Левиеви. От този период датира и любовта му към джаза, която запазва през целия си живот.
Студентските му години са белязани и от материалните трудности, познати на много младежи от Родопите. По време на изпитните сесии намира топлина, светлина и спокойствие за учене в една от евангелските църкви в Пловдив – Конгрешанската.
След дипломирането си е изпратен по разпределение като минен лекар в Бориева, в Родопския минен басейн. Наред с изпитанията пред всеки млад участъков лекар го посрещат и тежки битови условия — липса на постоянна квартира, транспорт и други основни удобства.
В началото нощува в миньорско общежитие, в стая с още петнадесет души. Неведнъж след нощно дежурство се налага да спи в линейката, защото леглото му е заето. Ентусиазмът и чувството му за дълг обаче надделяват над несгодите. До него са и опитни колеги като д-р Еждик и д-р Докучаев, от които черпи знания, професионален опит и примери за човешка загриженост.
Един спешен случай го връща от автогарата
За д-р Келебеков медицината е призвание, което изисква пълна отдаденост. Това убеждение го води през целия му професионален път.
През 1953 г. е назначен за завеждащ хирургичното отделение на новата болница в Рудозем. Тъй като строителството ѝ все още се довършва, е изпратен на седеммесечен специализационен курс в ИСУЛ в София заедно с д-р Ас. Маргаритов, нефролог в Мадан. След курса работи в болницата в Мадан с д-р Булгуров, дошъл от Златоград.
През 1956 г. окончателно поема хирургичното отделение в Рудозем. Отново се сблъсква с липсата на квартира. След опити да реши този проблем взема решение да напусне града.
Един спешен случай обаче променя всичко. Докато младият хирург чака автобус за Смолян, в болницата докарват пациент, нуждаещ се от незабавна помощ. Близките научават, че лекарят е на автогарата, и го намират там. Случаят се превръща в повратен момент и за самия него. Скоро получава жилище в нова кооперация, където по-късно се установява семейството му – съпругата му Недялка, фармацевт, и двете им дъщери: Невена, родена през 1957 г., и Мария, родена през 1965 г.
От рудоземските години остава и споменът за войник, паднал от седмия етаж. Състоянието му е толкова тежко, че д-р Еждик предупреждава младия хирург: „Недей да го оперираш, може да умре на масата“.
„Каквото и да стане, ще го оперирам“, отговаря категорично д-р Келебеков. Пациентът оцелява и и създава семейство с две деца.
„Те трябва да знаят“
През 1959 г., след успешно положен изпит в ИСУЛ, д-р Келебеков придобива специалност по хирургия. През 1963 г. преминава тридесетдневен курс по специална урология в София, а година по-късно — курс по спешна хирургия в „Пирогов“. Следват специализации по военнополева хирургия и военнополева травматология във ВМИ в София.
Колегите му често търсят неговото мнение. Ценят го не само заради знанията и опита му, но и заради готовността му търпеливо да обяснява и да споделя наученото. Не отклонява въпросите и не пести професионалните си съвети.
„Те трябва да знаят“, казва той. Чете много и непрекъснато се самообразова. Любознателен по природа, следи достиженията на световната медицина и търси приложението им в собствената си практика.
Миньорските травми се превръщат в научна кауза
Още в Рудозем се заражда научният му интерес към комбинираните травми, с които се сблъсква при лечението на миньори. Събира и анализира клинични наблюдения, проучва и съпоставя случаи.
Постепенно този труд прераства в дисертация на тема „Причини и поведение при комбинираните травми в родопския минен басейн“. Изследването обхваща черепно-мозъчни, коремни и гръбначномозъчни травми, комбинирани увреждания на опорно-двигателния апарат, степени на травматичния шок, диагностични затруднения и подходи за преодоляването им, както и хирургична тактика. На основата на наблюденията си д-р Келебеков формулира и изводи за подобряване на условията на миньорския труд.
Научните му интереси срещат подкрепа от колеги като д-р Вл. Кръстев, д-р Дичев и д-р Атанасов.
На 15 септември 1966 г. е избран за научен сътрудник II степен към Катедрата по болнична хирургия на ВМИ в Пловдив, като продължава да работи в Работническата болница в Рудозем. Остава начело на хирургичното отделение до 1968 г. – дванадесет години, изпълнени с труд, отговорност и отдаденост.
През 1968 г. печели конкурс за работа в Трета хирургична клиника в Пловдив, където се лекуват тежки травматологични случаи, и заема длъжността главен асистент към ВМИ.
Лекарят, когото наричат „земен ангел“
През 1981 г. защитава дисертацията си и придобива научната степен „кандидат на медицинските науки“. В преподавателската си работа води лекции и упражнения на български и чуждестранни студенти – бъдещи лекари и хирурзи. Печели обичта им със знанията, търпението и човешкото си отношение.
Същата признателност среща и сред пациентите си. „Той бе велик лекар, защото бе Човек, земен ангел!“, споделя негова дългогодишна пациентка, лекувана от него в Рудозем и Пловдив.
Като специалист по коремно-гръдна хирургия д-р Д. Келебеков няма неуспешна операция. Много негови пациенти, диагностицирани с рак и оперирани от него, го надживяват.
„Митко, винаги прави добро!“
Изпитанията не го подминават и като баща. Налага му се да оперира собственото си петгодишно дете от остър апендицит. През годините на операционната му маса попадат племенници, роднини, приятели, колеги и непознати. Във всички тези моменти го съпътства майчиният съвет: „Митко, винаги прави добро!“
Този завет се превръща в негова житейска кауза – да помага с професионална и човешка отдаденост, без да губи ведрия си характер. Уважението към медицинския персонал, вниманието към колегите и денонощната грижа за болните и техните близки остават сред най-ярките спомени за него. Работи за повишаване на здравната култура на хората в Родопите, а по-късно помага на пациенти от Пловдив, от цяла България и от други балкански страни.
Скромен и всеотдаен, той печели доверие и извън болничните стени. Участва в обществена дейност като член на Комитета за мир, съветник в градските народни съвети в Рудозем и Смолян, член на Българския туристически съюз и Туринг клуба, както и председател на Постоянната комисия по народно здраве към Окръжния народен съвет.
Наследството: научни трудове и школа от хирурзи
В началото научните му публикации, част от които в съавторство, са свързани предимно с темата на дисертацията. Постепенно интересите му се разширяват, а резултатите от работата му намират място в научни издания и се представят на симпозиуми, конференции и конгреси.
Сред публикациите му са „Сравнителни резултати от лечението на варикозния синдром“, „Резултати от оперативното лечение на рака на правото черво“, „Продължително задържане на чуждото тяло в стомаха“, „Кръвотечения в храносмилателния тракт у млади хора“, „Комбинирани травми със засягане на черния дроб“, „Критерии за дрениращи операции в жлъчната хирургия“ и други.
За дългогодишната си работа в Родопския минен басейн д-р Келебеков е отличаван със званието „Отличник на МНЗ“, с медал „За трудово отличие“, с орден „Червено знаме на труда“ и с други награди.
Сред най-значимото му наследство е създадената от него школа от хирурзи. Знанията, опитът и отношението му към пациента продължават да живеят чрез хората, които е обучил.
Животът свършва на 58. Следите остават
И един ден, на 21.01.1985 г., го застига инсултът. Той е само на 58 години. Пловдив не помни такова погребение на 02.02.1985 г. Негови пациенти, дошли от Турция, Гърция; студенти, колеги, общественици… На погребението му на 2 февруари 1985 г. в Пловдив се събират пациенти, включително от Турция и Гърция, студенти, колеги и общественици. Събират ги признателността и болката от загубата на човек, посветил живота си на другите. Следите от неговия достоен живот остават – в спасените животи, в учениците му, в паметта на хората.
Соня Райчева
-
-
-
-
