IN MEMORIAM

9 месеца без Никола Гигов – поетът, който създаваше стихове и насън

В понеделник (11.09) от 18.00 часа Клубът на дейците на културата в Смолян ще представи най-новата книга „Изворче мило, незнайно“ на Никола Гигов. Книгата ще бъде представена от съпругата на поета Елена Хайтова. На 3 септември се навършиха 9 месеца от кончината на поета, който е почетен гражданин на Смолян, носител на много международни и национални награди

В „Изворче мило, незнайно“ творецът разказва с вълшебния си език как извира бистрото изворче от народни думи, за да подсили и „разшени“ литературната реч, да й придаде живинка и пъргавина и да докаже, че коренът, макар и дълбок, а понякога и незнаен, е съхранил голямо богатство – живото народно слово.

В памет на поета публикуваме мемоарния очерк на Елена Хайтова, в който тя  разкрива как поетът е писал стихове насън.

И вятърът обича стихове

Срещала съм всякакви поети – пишещи на минутата, когато им поръчват нещо. Други, които се заканват някому и в пристъп на гняв изреждат оскърбителни стихове срещу своя обвинител. Трети извайват своите стихове-фрагменти на пресен ум и с чисто вдъхновение. Четвърти пък изповядват, че само нощем могат да римуват. Пети избират тиха и спокойна атмосфера, иначе ритъмът бяга и гони музата им.

Никола Гигов бе поет от съвсем друго естество. Голяма част от неговата поезия е плод на различни вдъхновения, възникнали спонтанно. Но най-необикновеното и най-впечатляващото за мен, а и за неговите почитатели бе писането на стихове насън.
Отначало мислех, че стиховете, които той пише насън, са просто реминисценции на писани вече негови лични стихове. По-късно се уверих, че греша. Една нощ той се събуди и ми продиктува стихове току-що сътворени. Скочих бързо и записах стиховете, изречени от него, и си мислех, че той сигурно след това ще ги обработва, както обикновено прави с всичко, сътворено от него.

Когато чух стиховете и ги прочетох след това, записани от мен, от тях ме лъхна нежна тъга и финес. И дума не можеше да става за преработка. Те просто се бяха изляли като скоклива река.
„Къде ли детството отмина –
със златни пръски, весел смях.
– Отнесе го реката синя,
където някога играх…“
Беше 12 февруари 1999 г.

Истинското верую на Никола беше сънят. Според него човек можеше и да е лицемерен в отношенията с хората, колко такива хора срещаме, ала в съня си е сам със себе си, на четири очи. Там няма лъжа и никой не може да манипулира съзнанието, никой не може да го излъже. Това, което говориш с думи – говориш чрез ума, а подсъзнанието – където е и сънят – това е самата истина, изразена в картини.
Никола изключително вярваше на подсъзнанието и бе чудесен тълкувател на сънища.

Цял един негов ръкопис „Гадател на сънища“ излезе преди време, защото, казваше той, е много важно да умееш да тълкуваш сънищата си. Тогава ще умееш да избегнеш съдбоносни неща, които не са в твой интерес и идват в близко бъдеще. Така можеш „да надхитриш съдбата“ (доколкото тя може да бъде надхитрена).

Аз не вярвах твърде много на това, но запомних, че сънуваш ли сватба, баня и вар – лошо е, на смърт и болест. Имахме случаи в живота, които го потвърдиха.
Но думата ми беше за стиховете – над 100 свои стихотворения Никола написа насън. Може някои да не вярват в това, но аз съм очевидец.

Събуждах се някога през нощта от много особено чувство: няма никой, тихо е, сънно време е, а като че ли някаква енергия витае наоколо. Поглеждах към съпруга си: Спи спокойно, но само дългите му мигли трепкат, самите те като електрични. Дълги тъмни мигли, които леко вибрират като клавишите на пиано. Сякаш със самите мигли пише стиховете си.
– Коле, ти не спиш, защо се събуди?
– Мисля.
– Моля те, мисли по-спокойно, а не така напрегнато, защото ми става зле.
– Добре, извинявай, няма повече, но ако искаш запиши…
В първите секунди на пробуждането той експлозивно долавя стиховете си „писани насън“. Мисленето бе тяхното възкресяване от съня.

Никола имаше една много любима фраза, която стриктно прилагаше към своето творчество – поезия и проза: „Когато пиша стихове, уволнявам ума и назначавам сърцето, когато редактирам – обратното – уволнявам сърцето си и назначавам ума“.
За поета сърцето бе извор на чувства и само чувства. А при редактирането, когато вече е буден, беше най-безжалостен към себе си – тогава „назначеният ум“ така шлифоваше написаното, знаейки, че при поетите с висока класа компромис в качеството не трябва да има. Изключително самовзискателен, Никола унищожаваше стотици свои стихове не защото бяха лоши, а защото според него имаше още много по-добри. Издебвах, когато той изхвърляше в кошчето някои свои стихове и ги връщах обратно в бюрото му. Като ги четях, се чудех как може да изхвърля такава красота, такава изящна ритмика. Но той сечеше клоните от себе си, за да расте по-бързо творческото дърво.

А ето още за сънищата и вдъхновението, което идва от тях.
Веднъж прочетох върху една тетрадка на Никола Гигов надпис: „Моят нощник“ „Всички си водят дневници – обясни ми той, аз пък ще си водя „нощник“. Така го нарекох „Моят нощник“. В него няма факти, сюжети, хроники. Тук е бушуващият океан на сънищата – с мощни вълни от метафори, спомени, предсказания. Сънищата са алогични, те не са в линейно, а в обемно време. В тях точката може да е голяма колкото Космоса, а Космосът малък колкото точка. Всичко се свива и разрушава, диша и умира, твори и разрушава. Човек е сам в съня си и разрушава, диша и умира, твори и разрушава. Човек е сам в съня си и е като изоставен корабокрушенец, който плува по неволя. Няма бряг, няма изход – едната надежда блещука със силата на любовта. По време на сън разбираш какво обичаш, какво мразиш, от какво се страхуваш и за какво се бориш. Да опознаеш сънищата означава да плуваш през океана, а той да ти се подчинява с целия си екипаж…“
И ето още стихове, написани насън:

Обич като сън
Сънувах, че съм млад – излезнах
край извор древен и любим.
Звезди мечтата ми извезаха.
Трева запя – любовен химн.

И ти през трепкащите клони
изгряваш като пламък син.
Припламва в тръпки небосвода.
Луната разпиля коси.

Където стъпваше с нозете –
тревата в огън избуя.
Виж: всяка твоя стъпка свети!
Дъхът ми секна и замря.

Ръцете ти, тъй бели в мрака
разтвориха към мене вик.
И аз те чаках, чаках, чаках –
тъй влюбен, нежен с огнен лик.

Под моите нозе усетих
как расне бъдещият кълн.
Докоснахме си ний ръцете!
Не беше сън! Не беше сън!
1990 г.

* * *
Ах, каква човешка драма
във живота се таи,
щастието отминава,
а горчилката стои…
Бял копнеж и черен спомен –
чаша неразбъркан ром.
Щастието е бездомно,
а горчилката е дом.

Сам в нещата си се ровя –
ром от прекипели дни.
Щастието е лъжовно,
а горчилката сладни.
11.1.1999 г.

* * *
Много стихове написах,
много горести събрах,
за поезия родих се.
Като птиците живях.

И когато си отида,
песента ми ще звучи.
А небето – мое либе –
ще се къпе във лъчи.

И цветята ще познаят,
че за влюбените пях.
Аз изпитах – давам Рая
като птиците живях.
3.09.2004 г.

* * *
От дворците – пепел,
от човека – пръст.
Само стиховете
нямат гроб и кръст.
3.IX. 2004 г.

* * *
О, небеса и божи въздух
летя подобно светлина,
пресичам бъдещия бързей.
И миналата тъмнина.

* * *
И Зодиака ми е рана.
Сърцето си на вас дарих.
Събудих се и вече имах
НАСЪН СЪЗДАДЕН ЗЛАТЕН СТИХ.
9.01.2006 г.

100-те стихотворения, написани насън, сега са в стихосбирката „Еолова арфа“. Самият Никола Гигов е една Еолова арфа, която свири сама, без никой да я докосва. Бог Еол е бог на вятъра. При най-лекия бриз арфата се самонастройва да свири. Т. е. поетът като тази арфа се настройва да пише стихове насън. А това е висше благо – досег на крилете на музите до неговото изстрадало сърце.

Ще добавя и още нещо: поезията на Никола Гигов и тази, която е писана насън, и другата, е дълбоко национална, а едновременно с това и космическа.
Нима това не е разумно безумие?

Елена Хайтова
Съпруга на поета, автор на няколко книги за Николай Хайтов, Валя Балканска, Никола Гигов и др.

Advertisement
Абонамент за видео канала на "Отзвук" в Youtube. Безплатно е! Очакват ви над 100 видеа!
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ!
Close
Back to top button
Close
Close
Close